Колекционери на смърт [bg]

— Струва ми се толкова… различен. Чувал съм, че е бил истински артист в занаята. А методите му са били крайно необичайни. Струва ми се, че долавям някаква изтънченост в действията му.

За миг очите й заблестяха, устните й се разтегнаха в едва забележима усмивка:

— Спомняте ли си Чарли Чаплин, господин Рансбърг, и то по-специално в ролята на хлапето — красиво, любопитно, деликатно?

— Да. Гледал съм лентата на един филмов фестивал.

— Представям си Джереми като хлапето, пресъздадено от Чаплин — седи по пейките в парковете, в обществените библиотеки, във фоайетата на елегантните хотели и търпеливо чака майка си, а пък ангелското му лице изразява едновременно скръб и копнеж.

Госпожа Бейнс не подозираше каква истина се крие в думите й; Джереми наистина искаше да убие мама, задето не го е защитила от жестокостта на баща ни. Ала ако я премахнеше, щях да попадна в дома на приемни родители или в сиропиталище, затова той потърси нейни заместници.

— Казвали са ми, че за много жени чарът му е бил неустоим — подхвърлих.

— О, да. За дами с нежни сърца, прехвърлили четирийсетте. Щом го погледнели, майчинският им инстинкт избуявал като парниково цвете. Нищо чудно да им е идвала кърма. Накрая една, която спокойно можела да му бъде майка, се приближила до него, нежно докоснала рамото му и промълвила: „Разреши ми да ти помогна, синко. Изглеждаш толкова тъжен. Какво да направя за теб?“

— Хм, не бях чувал тази история — излъгах.

— По-късно, докато работел, той изразявал чувствата си. Знаете ли какво е казвал на жените с майчински наклонности, които мечтаели да го вземат под крилото си?

— Нямам представа, госпожо Бейнс. — Отново излъгах. Знаех точно какво е казвал Джереми на жертвите си, какво им е пеел.

Възрастната дама затананика:

— Закъсня, много закъсня, много закъсня…

Съсредоточено се взирах в тъмночервения килим. Марсела Бейнс се приближи до мен:

— Прекрасен сте, господин Рансбърг. И много чувствителен. Гледах ви в очите, докато говорех за Джереми, и видях скръб, уважение, онова изплъзващо се чувство за съпричастност. Фактът, че сте избрали Джереми Брайдуел, говори много за вашия характер. Само хора с изискан вкус проумяват истинското му величие.

— Госпожо Бейнс, не знам защо избрах…

— Шшшт, млади човече. Още сте много наивен. Слабо познавате нашия прекрасен свят. Но едно съм сигурна — не сте станали колекционер, за да инвестирате в любопитни вещи, а защото това е в душата ви. — Отиде в другия край на дневната, натисна някакво копче, огледалото се отмести и зад него видях врата. — Елате, господин Рансбърг. — Тя се засмя — звукът беше като от раздрънкано пиано. — Ще ви покажа истинското си жилище.