Колекционери на смърт [bg]

— Няма такава колекция, сър. Съществуването й е мит.

— Интересно, че нещо, което не съществува, привлича толкова внимание.

Уолкот отново застана зад бюрото, поставяйки помежду ни бариера от полирано дърво:

— Мнозина са чували за пощенската марка „Алена камбана“. Някои твърдят, че я има, други, че изобщо не е съществувала. Ала това не пречи на филателистите да я търсят. — Замълча за миг, после добави: — Каквито и предмети да се колекционират, винаги се носи слух за вещ, чието съществуване е съмнително и при споменаването й ви побиват тръпки. Така любителите има за какво да си шепнат.

— Кой шепне за колекцията на Хекскамп?

Той се усмихна — зъбите му бяха като длета:

— Всички любители говорят за нея.

— Какво по-точно?

— Няма никакво значение; сбирката е само плод на въображението, докато някой не докаже обратното.

— Някой като вас, така ли?

— Дори аз не се наемам да направя подобна оценка.

— В такъв случай се налага да продължа проучванията. Насочете ме към прочут колекционер, господине. По възможност човек, който живее в нашия щат.

Уолкот завъртя цилиндричната си глава:

— Ако го сторя, ще се дискредитирам пред клиентите си и ще ги загубя.

— Приемам отговора като „може би“.

— Грешите. Категорично отказвам.

— Дайте ми имената на няколко души, които да използвам за препоръка; обещавам да не споменавам вашето. Никой няма да разбере кой ме е изпратил.

Той посочи часовника си:

— Съжалявам, сър. Времето за срещата ни изтече.

— Господин Уолкот, много е важно да науча…

— Търпението ми се изчерпва, сър. Предупреждавам, че ако до десет секунди не напуснете дома ми, ще телефонирам на моя адвокат.

Сложи ръка на слушалката и невъзмутимо ме изгледа. Нямаше с какво да го принудя да промени решението си. Предполагах, че счетоводството му е изрядно и че редовно плаща данъците си, за да си няма неприятности с властите.

Но как щеше да изглежда в очите на обществеността?

Прекарвах толкова време сред убийци, които избухваха в смях, когато ги арестуваха, сводници, които се гордееха, че пребиват белите робини, наркопласьори, които караха скъпи автомобили, тапицирани с кожи от норка, че понякога забравях доколко хората държат на общественото мнение. Грижливо поддържаната морава пред къщата на Уолкот, костюмът му, ушит по поръчка, изрядното му счетоводство говореха, че той не иска съседите му да научат за професията му на търговец със сувенири от кланици.

Наведох се, взех керамичния фалос. Уолкот се намръщи:

— Внимавайте, чупливо…

Подхвърлих фигурката и ловко я хванах.

— Няма да е зле да повикате адвоката си — казах. — Аз пък ще се свържа с местната полиция. Ще устроим празненство за представянето на „Уолкот — предмети за вашето хоби“.

— Какво сте намислили? — прошепна той.

— Щом местните ченгета разберат с какво се занимавате, новината скоро ще се разчуе. Ще ви хареса ли, като влезете в супермаркета, хората около вас да зашепнат: „Вижте, това е Джайлс Уолкот, търговецът на смърт.“ Готов ли сте за позора? Ами за опашките от откачени, които ще се извият пред вратата ви, за да получат възможност да помиришат тениската на Винсент Канарио? Боже, какъв цирк ще бъде!