Колекционери на смърт [bg]

— Жалко, че е имал толкова богат гардероб.

Уолкот печално кимна, после се втренчи в мен:

— Да не губим повече време. Покажете какво предлагате.

Сложих куфарчето върху бюрото и извадих маската.

Той я постави под някакво устройство — комбинация между лампа и лупа, включи светлината. Внимателно разгледа маската, като я обръщаше ту на една, ту на друга страна и с малка линийка правеше измервания. На два пъти вдигна глава да ме погледне, после отново се захващаше с работата си.

— Боята е скъпа, на маслена основа, неувредена от времето. Забележете наситеността на пигмента. Дупките за очите са широки колкото е необходимо. Зъбите от стъкло са монтирани в специални вдлъбнатини. Човекът, който е направил маската, господин Рансбърг, е бил майстор и не си е гледал работата през пръсти. Погледнете… — С нокътя си той повдигна отлепило се парченце. — Направена е чрез напластяване на платно и хартия… от такъв материал се изработват банкнотите. Това е една от причините маската да е в толкова добро състояние. И е доказателство, че предметът е оригинален.

— Предлагат ли се много фалшификати, господин Уолкот?

— Във всяка област, от която могат да се изкарат пари, гъмжи от измамници и фалшификатори. — Той се усмихна, пусна линийката обратно в чекмеджето. — Аз се облагодетелствам благодарение на тях.

Изгледах го учудено, после разбрах за какво намеква.

— Вашата помощ е неоценима за колекционерите, защото установявате автентичността на предметите, така ли?

— Да, доколкото ми позволяват познанията и опитът. — Тонът му подсказваше, че малцина притежават неговите качества.

— В такъв случай можете да определите цената на маската — подхвърлих, но забелязах, че той отново се взира в мен. Този път обаче явно си спомни нещо, защото се намръщи.

— Извинете, господин Рансбърг — промърмори и излезе.

Ръцете ме сърбяха да преровя чекмеджетата и да претърся шкафовете, но се страхувах да не ме наблюдават със скрита камера, затова само огледах полутъмното помещение. Не забелязах други вещи, съпътстващи смъртта.

Уолкот се върна, носеше голям плик. Взе маската, въздъхна и я върна в куфарчето:

— Наистина ли е ваша, сър? Или е собственост на някое полицейско управление.

За миг сърцето ми престана да бие.

— Не ви разбирам, господине.

— Няма нищо сложно. Не сте онзи, за когото се представяте.

Насилих се да дишам нормално, равнодушно подхвърлих:

— Нима? Кой съм тогава?

Уолкот се подсмихна, посочи плика:

— Наскоро попаднах на информация, която ми се стори интересна. Става въпрос за двама души, които си пъхат носа в моя бизнес. — Извади от плика страница от вестник и ми я показа. Снимката от церемонията по награждаването! — Изглежда, имате двойник в полицията на Мобил, господин Рансбърг. Може би е ваш брат близнак, а?