Колекционери на смърт [bg]

Бейнс обитаваше мезонет в скъпа жилищна сграда близо до брега на океана в Пенсакола — достатъчно далеч от Мобил, за да не е видяла снимката ми в „Реджистър“ (поне така се надявах). Представих се на рецепцията, охранителят откри името ми в списъка на очакваните посетители и ме отведе до асансьора.

Не знаех как се обличат начинаещите колекционери на вещи на серийни убийци, затова извадих от дълбините на дрешника си черния костюм, с който ходех на погребения сватби и други тържествени събития, и намазах косата си с гел, останал от козметичните средства на Ейва. Ефектът бе, сякаш нося пластмасова перука, набраздена с гребен. Несигурно се усмихнах в камерата над вратата и заговорих префърцунено, както се очаква от новобогаташ:

— Казвам се Карол Рансбърг. Имам уговорена среща с госпожа Бейнс. Тя вкъ…

Вратата се отвори, видях просторно и светло помещение, обзаведено с типичен вкус на богата вдовица — изящни мебели, красиви картини. Панорамният прозорец гледаше към залива. Марсела Бейнс беше на около шейсет и пет години; носеше семпъл син костюм с панталон, над който беше препасала бяла готварска престилка, и наниз перли. Беше нисичка, късата й коса беше накъдрена и боядисана в кестеняво — цветът рязко контрастираше с бледото й лице. Устата й беше прекалено голяма, широката й усмивка разкриваше цяла редица изкуствени зъби. Като ме видя, зелените й очи заблестяха, сякаш цяла сутрин с нетърпение бе очаквала именно моето посещение. Хвана ме за ръката и ме въведе в апартамента.

— Толкова се радвам, че дойдохте! — възкликна. — Филийките се заклещиха.

— Моля?

Тя ме заведе в кухнята, обзаведена с какви ли не модерни джунджурии, и посочи големия тостер:

— Механизмът за изваждане на филийките не работи. Не знам как е станало, но напоследък се случва все по-често.

Разгледах приспособлението, за няколко минути открих и отстраних повредата. Госпожата заръкопляска, зъбите й проблеснаха като прожектори:

— Много ви благодаря, драги ми господине. Нямаше как да хапнем хайвер, ако не бяхте поправили тостера. Моля, седнете, ей сега идвам.

Отидох в дневната и се настаних на коженото канапе. След малко домакинята се появи без престилка и постави на масичката поднос, върху който бяха наредени изящни чинийки с нарязани яйца с лук, филийки препечен хляб, парченца лимон и черен хайвер.

— Започвайте, господин Рансбърг. Bon appetit.

Няколко минути отпивахме от чашите с шампанско и обсъждахме времето. По едно време тя се загледа в устата ми:

— Изцапали сте се… ето тук. Ей сега ще ви почистя.

Пръстите й докоснаха устните ми; геройски устоях на порива да се отдръпна. Ръката й миреше на риба и лимон.

— Чудесно. Хубавият мъж пак е чистичък. — Облегна се на изящния стол, скръсти ръце на скута си. — Разбрах, че сте новак. Откога се занимавате с колекциониране?