Убийство в Оксфорд [bg]

Така беше — помисли си Тери. Не бяха много мъжете, които щяха да отхвърлят покана от слаба, зеленоока червенокоска, колкото и грубо да беше отправена.

— Добре, да го забравим — каза Тери. — Макар че докато си тук, бих искала да ти кажа, че открих някои твои писма зад тапетите.

Карла изглеждаше озадачена.

— Какви мои писма?

— Твои… ъъъ… — Тери се опита да измисли някакъв евфемизъм. — Интимни писма. Намерих ги в стаята на Хю.

Карла още не можеше да разбере.

— Виж, ти може би си разбрала, че спах няколко пъти с Хю. Всички наоколо го знаят, така че не е голяма тайна. Но защо ще му пиша писма? Той живееше точно до нас.

— Не писма до него. Писма за него. А също и за другите.

— Какво имаш предвид?

По-лесно щеше да е просто да ѝ покаже една от изрезките. Очите на Карла се разшириха, тя сложи ръка на устата си и започна да се смее.

— Кое е толкова смешно? — попита Тери.

— Не е ли очевидно? Може и да са подписани с моето име, но половината от тези писма в секс-списания не се пишат от жени. Хю вероятно ги е написал сам. Аз със сигурност не съм. Не че съм писала нещо по-дълго от пощенска картичка през последните десет години — Карла или беше много добра артистка, или казваше истината. Прочете още. — Малък мръсник — добави нежно тя.

— Значи, не те притесняват? — попита Тери. — Това са били неговите фантазии.

Карла я стрелна с развеселен поглед.

— Я стига. Падах си по него заради тялото му, а не заради ума.

— Но защо ги е задържал? — зачуди се Тери на глас.

— Може би гордост на автора. Кой знае? Искаш ли да ги изгоря вместо теб?

— Не, мисля, че трябва да ги види полицията. След като нямат нищо общо с теб — Тери ловко дръпна изрезките от ръцете ѝ.

— Както искаш — сви рамене Карла.

Тери постави изрезките в пощенски плик, като усилено разсъждаваше. Вероятно Карла беше права и писмата бяха написани от Хю; те можеха да бъдат полезни и да хвърлят светлина върху неговата личност. Също така, ако Карла знаеше за тях, но лъжеше, на Джъдлър сигурно щяха да са му казали, че тя крие нещо. А имаше и нещо друго, нещо, което тя прочете в писмата и не можеше да схване.

Карла гледаше към трегера, където беше стената.

— Откъде беше сигурна, че няма да се срути къщата?

— О, това не беше носеща стена. Не се притеснявай, знам какво правя.

— И ти разби тухлите с чука, докато паднат?

— Нещо такова. Искаш ли да опиташ?

Карла изглеждаше толкова объркана, сякаш ѝ беше предложила да изхвърли боклука или да почисти тоалетната.

— Много е приятно, повярвай ми — каза ѝ тя меко.

— Едва ли бих могла. Пък и не съм силна като теб.

— Не, това е просто техника. Ето — тя ѝ подаде чука и ѝ, помогна да го вдигне. За момент почувства, че тялото на Карла се изви в дъга, като котка, която инстинктивно се изтяга да я погалят. — Сега замахни, колкото можеш повече. Гледай точката пред коленете си и гравитацията ще ти помогне.