Убийство в Оксфорд [bg]

За кафето те се преместиха в другата зала. Още веднъж Тери се почувства изолирана. Беше направила всичко възможно да изглежда като декорация, защото за това я бяха поканили. Тя се преструваше, че разглежда портретите по стената на бивши ректори и бележити преподаватели. От време на време долавяше насмешливите погледи на преподавателите около себе си. Явно историята с импровизирания дебат се беше разнесла бързо.

Почувства, че някой я хваща за лакътя и подскочи, като разля кафето си. Видя Идън и се успокои.

— Беше изключително удоволствие да споря с теб — каза той, като се приближи още повече. — Мисля, че това беше първият смислен разговор, който съм водил на това място.

— Няма нужда да бъдеш снизходителен. Ти избърса пода с мен и всеки го знае.

— Е, да. Но това, което само ти и аз знаем, е колко много се забавлявахме.

— Водихме академичен спор за мъртъв поет — престори се тя, че не го е разбрала. — Какво ти забавление?

— Това не беше спор — отвърна той развеселено. — Това беше любовна игра.

— Не ставай смешен.

Нищо на света не е само за себе си — прошепна ѝ той.

— Тъкмо резервирах двойна стая в хотел „Олд Пасънидж“ горе на пътя. Румсървис ще ни донесе цветя и шампанско: ако вървим бавно, ще стигнем там в същото време, в което и те ще са готови.

Тя го погледна и видя, че беше напълно сериозен.

— Ами жена ти? — процеди ледено.

Той се засмя, като вълк, готов за плячката си.

— О, и тя може да те има. Но не тази нощ. Тази нощ те искам за себе си.

— Нямах това предвид — започна тя, но спря. — Какъв е смисълът? — погледна го право в очите. — Иди и си играй игричките с някой друг.

— Игрички? — присмя ѝ се. — Изобщо не са игрички. Наведе се, долепи устни до ухото ѝ и задъхано изрече: