Убийство в Оксфорд [bg]

Тя вдигна чука на височината на раменете и се олюля, щом усети ударната вълна, която завибрира в китките ѝ при удара. Къщата прокънтя. Отново. Замахна с чука, описа голяма дъга и… бум. Хоросанът се зарони. Къс мазилка с големината на чиния се откърти от стената.

Още два последователни удара и тя пресметна, че все ще стигне донякъде. Вдлъбнатина с големината на люк се появи в стената пред нея. Тя спря, за да почисти праха от маската си и отново замахна. Този път ударът срещна по-малко съпротивление. Тухлите се разлетяха като карти за игра и се натрупаха на купчина от другата страна на отвора. Прахът беше много — не само белият прах от разбитата мазилка, който падаше от тухлите, както глазурата пада от сватбена торта, но и розовите късчета от натрошените тухли и сивия прахоляк от хоросана. За няколко минути тя почувства диво ликуване от разрушителната си сила: вълнуващата сила да направиш всичко на парченца. Веднъж щом дупката беше пробита, разширяването ѝ беше лесно и тя скоро стоеше върху купчината отпадъци, като дишаше тежко и оглеждаше огромната стая на първия етаж, където по-рано бяха две.

Преди да прави каквото и да е, тя взе новия трегер, дълго парче стомана, което временно стоеше на две подпори. Доколкото можа, разшири подпорите, като ги удряше с острието на чука, после почисти краищата им. Имаше някакъв грозен тапет на отсрещната страна. Той висеше целият разпокъсан. Смъкна го и го хвърли на земята.

В най-горния ъгъл на предишната всекидневна стая, още имаше парче тапет. Тя се качи на клатеща се камара от тухли и го достигна. Дръпна рязко и той се разкъса на множество парчета, които полетяха към земята. Не, не беше скъсан. Парчето тапет беше в ръката ѝ все още цяло. Тогава какви бяха тези парчета хартия?