Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Хората от екипа бяха сериозно изплашени. По време на бой разполагаш с хилядни от секундата, за да решиш дали искаш да те смятат за герой или страхливец. А най-често дори не го решаваш, а просто се подчиняваш на съдбата си.
Повечето от тези мъже бяха смели като лъвове на бойното поле, но сега не бяхме там. Сега имаха време да преценят последствията от думите си и да решат какво да предприемат. И по някакъв странен начин тези последствия можеха да бъдат много по-сериозни от загубата на крайник или дори на човешки живот. Тези хора се примиряваха с възможността да бъдат осакатени или убити, но не приемаха загубата на достойнството си. Имаха семейства, кариера и репутация. Бяха изправени срещу възможността за унижение, лишаване от свобода и вечен позор за тях, армията и страната им.
Разбирах всичко това. Разбирах го още преди да задам първия си въпрос.
Топло се усмихнах на Делбърт и Мороу, за да им покажа, че мога да приема критика, без да се сърдя. Отговорих с тон на искрено разкаяние:
— Прави сте, и двамата. Няма да се повтори.
Лъжех, разбира се. В историята на Санчес и останалите имаше сериозен недостатък. И аз щях да им изпочупя краката и ръцете, ако трябва, но щях да открия какъв е.
13
Рано на следващата сутрин всички се изнесохме от стаите си и се помъкнахме обратно към летището, където се натоварихме на поредния „С–130“, лишен, както споменах и преди, от звукоизолираща облицовка. Затъкнахме тапите в ушите си и с благодарност се възползвахме от правото си да не разговаряме.
Горкият Делбърт изглеждаше така, сякаш се е върнал от онзи свят. Под очите му имаше тъмни сенки. Косата му беше увиснала и мръсна. От време на време забелязвах как устните му се движат, сякаш отново и отново репетира нещо — може би въпросите, които беше задал по време на разпитите. Имелда седеше точно срещу него и някак си успяваше да не се разхили. Хвърлих поглед на Мороу, която веднага отклони очи. Може би се притесняваше, че все още им се сърдя заради снощи. А може би го направи, защото не беше казала на Делбърт за номера на Имелда и току-що я бях хванал на местопрестъплението.
Веднага щом кацнахме, се върнахме в малкия си офис. Имелда и момичетата се хванаха да класират разни неща и да ги пращат по факса. Чакаше ме съобщение да се обадя на генерал Клапър, така че влязох в кабинета си и набрах Пентагона.
Мултифункционалната секретарка на Клапър вдигна на първото позвъняване и ме свърза веднага.
— Как беше в Авиано? — попита той.
— Приятно. Следващия път, когато престъпя закона, бих искал да ме заключат в тяхната военновъздушна база. Затворниците ухаеха на омари и шампанско. Между другото, доста рано сте започнали работа.
По негово време беше шест сутринта.
— Опитвам се да наваксам — изръмжа той. — Загубих цялата вечер в Белия дом.
— Да не би още да говорят за мен?
— Няколко пъти те споменаха, но вече не си толкова модерен като тема на деня.
— И каква е новата тема?
— Искаха да им помогна да нахвърлят възможностите за действие.
— Възможностите за действие? И какво нахвърляхте?
— Първата възможност е да препоръчаш военен съд. Втората е да не го направиш.
— Нямаха ли си друга работа в Белия дом? Да хранят бездомниците, да оправят лихвените проценти, да бройкат новите стажантки?
— Не е толкова просто, Шон. Ако не си забелязал, президентската политика по отношение на Косово не е особено популярна сред нацията. Дори не я наричат „национална политика“, а „личната война на президента“. Страхуват се.
— От какво?
— Представят я като първата война, която се води единствено от морални съображения. Така я оправдават. Война, която се води за защита на принципи. И така, да кажем, че изберем първата възможност. Виждаш ли какъв е проблемът?
— Не. Действията на няколко войници не могат да подкопаят моралните устои на президентската политика.
— За нас да, защото ние не живеем в политиката като хората от Белия дом. Но някои от нашите съюзници здравата им лазят по нервите. Няколко републиканци от Конгреса вече са заплашили със спиране на финансирането и искат да проведат изслушване в комисиите.
— Значи се води битка на върха?
— Може и така да се каже. Да се върнем на въпроса. Другата възможност е да кажеш, че нямаме достатъчни основания за военен съд.
— И какво не е наред с нея?