Тайно разрешение

— Тук е майор Дръмънд — излаях, като твърде успешно се престорих на заядлив нахален простак (което между другото ми се удава много лесно).

— Слушам ви, сър.

— Слушаш ли ме наистина? — изревах.

— Съжалявам, сър, но не ви разбирам.

— Какво има за разбиране? Защо дежурният джип не ме чакаше на летището? Защо стоя тук, а палецът ми е натикан там, където не грее слънце?

— Ние не пращаме джипове на летището, за да посрещат личния състав. Дори когато са офицери, сър.

— За глупак ли ме вземаш, сержант?

Оставих въпроса да отлежи няколко секунди, през които сякаш чувах как сержантът скърца със зъби, за да не ми отговори утвърдително.

После продължих с много по-приятелски тон:

— Виж, не знам дали не си получил необходимите инструкции, или просто си забравил. Според моята информация генералът, който работи на най-горния етаж във вашата сграда, трябваше да е изпратил джип да ме чака на летището. Ако до двайсет минути все пак се появи, ще забравим за недоразумението. В противен случай…

Настъпи тишина. Хубавото на сержантите в армията е, че развиват невероятен инстинкт за самосъхранение. Няма друг начин. През цялата си кариера те са подчинени на офицери, някои от които се случват доста добри хора, а някои не — така че човек трябва да бъде страшно ловък, ако иска да се оправя еднакво с всички.

— Вижте, сър… това наистина не е по правилата. Никой не ми е нареждал да изпратя джип да ви чака, кълна се.

Естествено, че никой не му е наредил. Много добре знаех. Знаеше го и той. Но между тези два факта се простираше цяла една вселена.

— Чуй ми, сержант… сержант Мъркър, нали така? Вече е десет и половина вечерта и търпението ми се изчерпва с всяка изминала минута. Какво решаваш?

— Добре, господин майор. Дежурният шофьор ще пристигне след двайсетина минути. Но наистина се надявам, че не ме лъжете. Ще впиша този инцидент в дневника на дежурството и полковникът ще го види утре сутрин.

Последното прозвуча като смъртна заплаха.

— Двайсет минути — отсякох и затворих.

После седнах на походната торба и зачаках. Трябваше да се чувствам виновен, че лъготя, но съвестта ми просто не беше във форма. Бях уморен, а и адски ядосан. Освен това в джоба си носех пълен комплект заповеди, които ми нареждаха да проведа специално разследване. Поне по моите правила това ми даваше право и на някои специални привилегии.

Редник Родригес и служебният джип се появиха точно след двайсет минути. Бях повече от сигурен, че сержант Мъркър е наредил на Родригес да се изгуби, да кара в кръг и каквото още му хрумне, за да не пристигне нито секунда по-рано. Още една характерна черта на сержантите от армията — до един са потресаващо отмъстителни зверчета.

Хвърлих торбата си на задната седалка и седнах отпред.

— Накъде? — попита редник Родригес, като гледаше право пред себе си.

— Към помещенията за гостуващи офицери. Знаеш ли къде са?

— Естествено.

— Добре. Карай тогава.

След няколко секунди Родригес се поизкашля и попита:

— Тук ли сте зачислен, сър?

— Не.

— Но сега ще ви зачислят ли?