Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Извинете, господин майор — прошепна тя, сякаш се страхуваше да не събуди лъва.
Погледнах я и направих усилие да сдържа гнева си.
— Какво?
— Имате посетител. Цивилен.
— Има ли си име?
— Попитах го, но той не ми го каза.
— Ти каза ли „моля“?
Тя нервно се изкикоти, както правят някои хора, когато им се случи да поставят детонатори в пластичен експлозив.
— Ако искате, мога да му кажа, че сте зает, сър.
— Не, нека влезе — казах.
По някаква причина всички репортери, които работят на бойното поле, се обличат в глупави ловджийски жилетки от онези с многото джобове за амуниции, използвани в стрелбата срещу разни агресивни патици и гъски.
Този също беше облечен с такава жилетка, но още по-голяма, като палатка с джобове. Наглед тежеше към сто и трийсет килограма. Беше малко по-нисък от мен и около три пъти по-широк. Веднага ми хрумна определението „тлъстак“ и аз инстинктивно се огледах, за да проверя дали в кабинета ми изобщо има стол, който да го издържи. Не открих подходящ.
— Здравейте — каза той много приятелски, а очичките му се завъртяха също в търсене на стол. — Вие трябва да сте майор Дръмънд.
— Така пише на табелката — казах и посочих към гърдите си.
— Ха-ха — засмя се той, като се люшна напред. — Голям майтап.
— Всъщност още първия път, когато ти го казах, не беше чак толкова смешен, и оттогава не се е подобрил.
Той спря да се смее.
— Знаеш ли кой съм?
— Мистър Бърковиц, нали?
Той се ухили примирително.
— Нали не ми се сърдиш?
— Да се сърдя? — Сбърчих чело. — Защо да ти се сърдя?
— Е, стига де.
— Не, наистина.
— Бъзикаш ме, нали?
— Съжалявам, Бърковиц, но тук не получаваме „Вашингтон Хералд“. Има ли нещо, за което не знам?
На устните му изгря лукава усмивка.
— Нищо подобно. Просто някои военни не харесват стила ми на изразяване. Винаги се притеснявам за това.
— Ами недей. Не чета вестници. В краен случай от тях става добра тоалетна хартия, но целият се омазваш с мастило и после върви, че обяснявай на личния си лекар откъде се е взело.
Той пристъпи още малко напред и внимателно приседна на ъгъла на бюрото ми.
— Ха-ха! Този майтап също си го бива. Между другото, аз съм Джеръми.
И протегна ръка.
— Приятно ми е да се запознаем — казах. — Аз съм майор Дръмънд.
— Добре, щом така ти харесва — каза той, все по-приятелски настроен с всяка изминала секунда, през която си мислеше, че не знам как ме е изнасилил на първата страница на вестника си.
— И какво те води насам, Джеръми? Местната кухня?
— Ха-ха — засмя се той все така фалшиво. — Всъщност пиша статия за военната операция. Разбира се, работя и по случая със засадата и реших да намина и да проверя дали не си решил нещо друго.
— Нещо друго?
— Аха. Да си решил да ми кажеш нещичко.
— Трудна работа, Джеръми. Наистина бих искал, честно.
— Тогава какво те спира?
Потърках челюстта си и го погледнах с присвити пресметливи очи, което според някои хора е типичното изражение на турски продавач на килими.
— Как да ти кажа, това ме поставя в рискована ситуация. Тъй де, какво мога да спечеля? Просто не виждам защо да рискувам.
Джеръми се вторачи в бюрото ми за няколко секунди, като обмисляше новото развитие на нещата. После предпазливо каза:
— За подобни случаи разполагам с мъничък фонд от вестника. Известно парично възнаграждение дали ще свърши работа?
Свалих си маската на турски търговец и я смених с възможно най-шокираното си изражение на невинна девица.
— Джеръми! — извиках.
— Извинявай — каза той, но изобщо не го мислеше. — Не исках да те обидя, но много военни настояват да им се плаща.
— Будалкаш ме.
— Не, честно. При това говоря за полковници, дори генерали.
— Генерали?
— Най-алчните негодници, които съм виждал.
— Така ли научи кой съм? Платил си на някого?
— Не съм плащал, но не мога да кажа нищо повече.
Ухилих се.
— Да бе, ясно. Това е твоята игра. Всъщност запазването на анонимност щеше да бъде едно от основните ми изисквания.
Той ме изгледа като праведник и се прекръсти.
— Няма да те издам, дори да ме измъчват с нагорещени шишове.
Като го погледне човек, може и да казваше истината. Поне за шишовете. Но ако някой размахаше един сочен „Биг Мак“ под носа му, щеше да пропее като примадона.
— Какви други изисквания имаш? — попита той.
— Да работим и в двете посоки. Аз ти осигурявам информация и ти ми връщаш жеста.