Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Имелда просто продължи невярващо да клати глава. Горкият Делбърт нервно кършеше ръце. Най-сетне погледна към мен.
Свих рамене.
— Извинявай, Делбърт, но не съм слушал твоите записи. Нямам представа какво си объркал.
Той отново се завъртя към Имелда.
— Да не би да съм провел разпитите погрешно?
Тя все така клатеше глава.
— Бележки. Трябваше да се сетя. Нищо чудно, по дяволите.
Делбърт се втурна към масата, където записите му бяха подредени на спретната купчина, награби ги и изхвърча от стаята. Веднага щом излезе, Имелда похихика още няколко пъти, стана и отново се надвеси над момичетата си, които се тресяха от опитите да заглушат кикота си. Двамата с Мороу бързо последвахме Делбърт.
Тя ме погледна озадачено.
— Какво беше това, по дяволите?
— Кое? — попитах, преструвайки се на невинен.
— Кажи ми де. Какво е объркал Делбърт?
— Как така какво? Само не ми казвай, че и ти си подготвяш бележки.
— Естествено, че го правя. Лошо ли е?
Ухилих се, но казах възможно най-искрено:
— Не. Наистина. Много похвален навик.
— Тогава защо се смееха?
— Това е един от законите на Имелда. Всеки път, когато се видим отново, тя започва с обвинение в мързел. Продължава само няколко секунди и е напълно безобидно. Отговорът, който се приема, е леко да се изчервиш, да кимнеш смирено и да обещаеш да се поправиш. Най-тежкият грях е да започнеш да спориш или да се оправдаваш.
— Продължавам да не разбирам.
— Какво ще направи според теб Делбърт с тези касети?
— Ще се опита да разбере какво е объркал.
— Точно така. Ще стои цяла нощ и ще ги слуша по сто пъти. До сутринта ще е анализирал най-подробно собственото си представяне. Ще се превърне в развалина. Няма да бъде сигурен за нито един от въпросите, които е задал. Самочувствието му ще отиде по дяволите.
Тя не ми повярва.
— Имелда не може да е толкова коварна, а той — толкова глупав.
— Да, сигурно си права — излъгах.
Имелда беше повече от коварна. Тази жена можеше да преподава частни уроци на Макиавели. Просто исках да видя дали Мороу ще каже на Делбърт, че Имелда само си играе с него.
Тримата пак се събрахме в седем и три часа обсъждахме, каквото бяхме чули и научили. Поне от моята гледна точка двете нямаха нищо общо.
Разговорът на Делбърт и Мороу със сержант Мачуско очевидно беше протекъл по сходен начин с моя разговор с Перит, тоест Мачуско също беше демонстрирал чар на гърмяща змия в размножителния период. Мороу го описа като заплашителен наглед италоамериканец от Южен Бруклин, който би работил като наемен убиец за мафията, ако не беше в армията на САЩ. И със сигурност щеше да се справя чудесно.
Специалните части, както и повечето военни формирования, започват със сурова смес от различни хора, които постепенно се организират в оперативна клетка. Хората със средни възможности се превръщат в обикновени войници, чиято единствена отговорност е да се мъкнат с останалите и да правят каквото им кажат. Повечето се сковават от ужас в момента, в който полетят първите куршуми, и не помагат с нищо в битката. Затова в дните на Наполеон и Фридрих Велики са слагали едри чепати сержанти в ариергарда, за да прострелват в гърба всеки войник, който не се справя със задачата да зарежда оръжието си и да стреля по посока на противника. Днешният войник със средни възможности знае, че зад гърба му няма кръвожаден, безмилостен сержант. Освен това дълбоко в себе си не се съмнява, че е именно със средни възможности, и не иска да рискува, за да докаже противното.
От друга страна, най-страховитите типове — онези, които са в състояние да убиват по рефлекс, оправят се във всякакви условия и разсъждават трезво дори при най-тежки обстоятелства — обикновено биват натоварвани със специални функции, от които зависи оцеляването на цялата бойна част. В нашия случай това бяха Мачуско и Перит.
— Страшнички са — каза Делбърт.
Кимнах.
— Открай време всяка армия е привличала хора като тях. Това е хубаво. Ако нямаше армии, в които да се записват, щяха да стоят по улиците и да търсят кого да убият. Така поне убиват за доброто на страната и другарите си.
— Много успокояващо — отбеляза Делбърт с изключително дразнещ тон.
— Така си е — уверих го. — Образът на хубавите малки войничета в блестящи униформи от времето на „Пустинна буря“ е пълна измишльотина. Почти всички най-добри войници в някаква степен са психопати, но го прикриват. Някои дори не го прикриват. Един човек в идеално умствено здраве просто не е на мястото си на бойното поле.
Мороу се прокашля няколко пъти, като по този начин дискретно обяви, че става късно, и макар философските ми наблюдения да бяха безценни, може би нямаха нищо общо с разследването. Жените мразят мъжете да говорят за коли, мацки и войни.