Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Нищо, стига да не е заради недостатъчни доказателства. Бомбардираме сърбите, защото публично сме ги обвинили във военни престъпления, а се оказва, че и ние си имаме военни престъпници. Само дето не ги съдим. Не дай си боже в крайна сметка да пипнем Милошевич и кръвожадните му юнаци. В момента, в който се опитаме да ги осъдим за военни престъпления, ще излезем най-големите двуличници на света.
— Съдебната процедура си е съдебна процедура.
— Двамата с теб го знаем, защото сме адвокати и сме длъжни да го знаем. Но средностатистическият американец не е чувал за съдебни процедури. Останалата част от света пък изобщо не разбира шантавата ни съдебна система.
— Значи би им свършило работа само ако кажа, че отрядът на Санчес е действал отговорно и не е извършил нищо лошо?
— Така ли е било? — попита той прекалено бързо, което беше ясен знак за начина му на мислене в момента.
— Все още не знам. Имат добро алиби. Просто не се връзва.
— Колко не се връзва?
— Зависи от слушателя. Според мен има огромни празнини и несъответствия, които могат да сринат цялата теория.
— Можеш ли да го докажеш?
— Все още не. За съжаление хората на Санчес са единствените живи свидетели.
— Но разказите им съвпадат?
— С изключение на подробностите.
— Значи може би казват истината.
— Според мен не.
Настъпи неловка тишина, после Клапър каза:
— Шон, знаеш ли какво беше единственото ми колебание, когато те препоръчах за този случай?
— Колебание? Не знаех, че е имало колебание.
— Това, че идваш от пехотата. Тревожех се, че ще започнеш да се чудиш какво са направили Санчес и хората му там, какви решения са взели, как са се справили с предизвикателството.
— И според вас наистина го правя?
— Не казвам това. Само те предупреждавам да не се заплетеш в подробности от сорта на това къде са си държали раниците по време на засадата.
— Благодаря, господин генерал. Ще внимавам.
— Ъъъ… има и още нещо.
— Какво?
— Решиха да съкратят периода на разследването. Вече не е двайсет и един дни.
— Шегувате ли се? — попитах, защото не можах да измисля нищо по-умно.
— Не. Според Белия дом много се е проточило. Намират се под невероятно политическо напрежение. Искат да свършите за десет дни.
— Десет? Считано от днес?
— Десет от деня, в който започнахте. Остават ти шест.
— Случайно да има някаква причина за това?
— Шон, ако това представлява прекалено голям проблем за теб, мога да ти намеря заместник.
— Не, не е проблем — казах, като се опитвах да говоря спокойно.
— Чудесно. Знам, че вършиш страхотна работа, Шон. Просто продължавай.
Прехапах долната си устна, после много бързо казах:
— Окей, благодаря.
Затворих. Поех си въздух дълбоко три пъти. Изтръгнах телефона от жака, внимателно се прицелих и с всичка сила го запратих към стената. Чу се страхотен, крайно задоволителен трясък, телефонът проби шперплата и слушалката му увисна в съседната стая.
Една от помощничките на Имелда изтича до вратата на кабинета ми и надникна. Беше онази с глава като гигантски грейпфрут на петна и малки очилца. Погледна ме, примигна два-три пъти и бързо се изтегли, за да тича от бюро на бюро и да предупреждава никой да не ме закача.
Беше ме издал или Делбърт, или Мороу. Може би и двамата, по дяволите. Направо можех да си представя как звънят по телефона и се състезават кой ще ме изпее по-гадно.
Не че очаквах лоялност. Повечето адвокати дори не знаят как се пише думата „лоялност“. Но нелоялността е едно, а това чудовищно нещо беше съвсем друго. Наистина беше добре, че никой от двамата не ми беше пред очите в момента. Щяха да изглеждат много тъпо с телефон, напъхан отзад.
А и защо внезапно развих чувството, че Клапър току-що елегантно ме беше притиснал да обявя хората на Санчес за невинни по всички обвинения? Направо ми се драйфаше и може би щях да го направя, ако не бях толкова готин.
Бях му се доверил напълно. Дори му дължах много. Точно този човек в класната стая във Форт Бенинг ме беше насочил към правото и ми беше помогнал по-късно, когато се нуждаех от военна стипендия, за да завърша. Точно той ме беше взел на сегашната ми работа. Досега си бях въобразявал, че вижда в мен талантливия млад адвокат, какъвто винаги му се е искало да бъде той самият. Добре де, преувеличавам малко, но поне смятах, че ме харесва.
Но явно някой в Белия дом здравата го беше притиснал в менгемето, защото Клапър беше от най-упоритите борци за истина и свобода. А може би през цялото време ме беше поднасял, за да се стигне до този миг.
Има една поговорка, че дяволът винаги дава на грешниците повече късмет, отколкото заслужават. В същия този миг, за който говоря, някой вежливо почука на вратата на кабинета ми и бавно я отвори. Беше друга от помощничките на Имелда — онази, която приличаше на саблезъб тигър.