Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Кой охраняваше засадата?
— Аз.
— Къде беше застанал?
— На около седемстотин метра източно от мястото на засадата. Избрах си място на един хълм, от който се виждаше на километър и половина наоколо.
— Значи е трябвало да кажеш на другите коя колона да ударят?
Той кимна.
— Имаше ли някакви специални заповеди?
— Аха. Искаха да избера хубава голяма колона, но без бронетранспортьори или танкове. Пуснах три-четири дребни риби, преди да избера тази.
Докато разказваше, очите му светнаха като на човек, който си спомня усещането за леденостуден млечен шейк в горещ летен ден или първата целувка в сеното с ученическата си любов.
— Взе ли участие в самата засада?
— Не. Останах на позиция, за да гледам дали не идват други сръбски колони. Ако имаше такива, трябваше да предам на другите да прекратят стрелбата и да се изтеглят.
— Значи не знаеш какво е станало на самата засада?
Той разочаровано сви рамене.
— Чух изстрели и експлозии, а и след това ми разказваха, но нищо не видях. Когато свършиха, се присъединих към останалите на определеното място за среща, на около два километра южно от мястото на засадата.
— И продължихте да се изтегляте?
— Точно така.
Изключих диктофона и натъпках книжата си в куфарчето. Перит ме наблюдаваше със смъртоносните си очички и нахалната си усмивка.
— Благодаря, сержант — казах възможно най-учтиво. — Беше много полезен на разследването.
— Колко? — попита той, като ме гледаше.
Свих рамене.
— Изключително много.
Той за пръв път загуби самообладание и аз си тръгнах с приятно самодоволство. Истината беше, че изобщо не ми беше помогнал. Но пък ми се искаше да не успее да мигне тази нощ, като се чуди дали не е направил някакви катастрофални разкрития.
12
Същия следобед със самолет пристигнаха Имелда и две от най-симпатичните й помощнички, за да започнат да печатат записаните с диктофона разпити. Тя взе стая в нашия хотел и трите я превърнаха в импровизиран кабинет.
Делбърт и Мороу не очакваха да я видят и неволно ахнаха, когато влязохме в стаята и видяхме двете й помощнички, които в делириум чаткаха по клавиатурите, а Имелда се беше надвесила над раменете им.
Имелда вдигна глава и премлясна няколко пъти, за да се подготви.
— Еха! Това не са ли адвокатите юпита? И какво? Тук сте от три дни — трима адвокати — и целият резултат от работата ви са десет часа записани разговори? Какво сте правили през останалото време, по дяволите? Запои и секс ли?
Мороу ми хвърли виновен поглед, тъй като Имелда очевидно беше познала поне за половината от историята. Жалко за другата половина, казах си. Делбърт изправи рамене и на лицето му се появи болезнено изражение.
— Вижте — каза той, а раненото му самолюбие лееше кръв по пода, — работим денонощно. Човек не започва разпити, без да се подготви. Тъй като не сте адвокат, сигурно не го знаете, но всеки час разпит изисква поне три часа подготовка на въпросите.
Имелда избута очилата си със златни рамки до върха на късото си носле и ако бях малко по-милостив, щях да намеря начин да предупредя Делбърт, че този привидно нехаен жест е аналогичен на движението, с което каубоите от Дивия запад разкопчават кобурите си. После тя наведе глава и продължително се вторачи в него. Лекичко се отдръпнах, защото изобщо не исках да бъда улучен от някой случаен куршум.
— Добре де, умнико, наистина ли очакваш да повярвам, че си изхабил двайсет часа, за да се подготвиш за няколко въпросчета? За глупачка ли ме вземаш?
— Действително ми отне толкова време — не отстъпи той. — И въпреки че със сигурност няма нужда да ти доказвам каквото и да било, мога да ти покажа бележките си.
Тя го изгледа недоверчиво.
— Бележки?
— Да. Винаги си водя бележки.
— И какво пише в тези бележки?
— Въпросите, които се каня да задам. Рисувам оценъчни графики, тоест схеми на насоките, в които би могъл да поеме събеседникът, и как трябва да реагирам в различните случаи.
— Знам какво представляват проклетите оценъчни графики, умнико. И какво, от бележките си ли четеш, докато водиш разпита?
— Естествено. Точно в това е смисълът от тях. Така винаги имам предимство пред събеседника си.
Имелда се разхили неудържимо, заклати се на стола и кимна на двете си помощнички, които също се засмяха неуверено.
— Какво е толкова смешно? — попита Делбърт. Имелда поклати глава.
— Трябваше и сама да се сетя, по дяволите.
— Какво да се сетиш?
— Нищо.
— Не, кажи ми — настоя той умолително.
— Значи затова твоите записи бяха такива.
— Какви? Какво не им е наред на моите записи?