Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Някой от нас чул ли е нещо днес, което да противоречи на основната линия на защитата? — попита тя, като се опитваше да ни върне в релсите.
— Аз не — каза Делбърт.
— Зависи — казах аз. — Всички се придържат към една и съща обща концепция, но се разминават тотално в подробностите.
Делбърт ме изгледа замислено.
— Може би, но не искам да съм на мястото на прокурора.
— Наистина ли? — попитах.
Той започна да свива пръсти един по един.
— Първо, имат чудесно оправдание за онова, което са извършили. Второ, няма други свидетели. Трето, както сам призна, историята им съвпада. Четвърто и най-зловещо, тя звучи съвсем достоверно.
— Значи смяташ, че имат шансове за добра защита? — попитах.
Той кимна, а Мороу се обади:
— Не, майоре, не просто добра. Отлична защита.
— Добре, но не пропускате ли една неудобна подробност? Какво ще кажете за малките дупки в главите на сърбите?
— Може би Персико е прав — отвърна Мороу. — Може би сърбите са ги застреляли, за да инсценират жестокост.
— Тогава защо не са раздухали историята? — попитах.
— Не знам — бързо каза Делбърт. — Може би просто чакат да видят какво ще направим. Може би пазят това разкритие за резерва, ако решим да оправдаем засадата на Санчес.
— Нещо като изнудване?
— Точно така. Като се замислиш, е много хитро. Даваме препоръка Санчес и хората му да не бъдат обвинявани, а после сърбите устройват още една голяма пресконференция. Раздават на журналистите фотографии с близки планове на пробити глави и обявяват, че са го направили нашите. Ще излезе, че сме се опитали да го покрием. Още по-хубавото за тях е, че сега знаят, че ние знаем. Вероятно точно това беше причината Милошевич да ни разреши да отидем в онази морга.
— Значи според теб е капан? — попитах.
Делбърт се изправи и закрачи напред-назад из стаята — много разсейващ навик, който се шири сред пледиращите юристи. По някаква причина много от тях не могат да вържат и две приказки, ако не са на крак. Все едно цялата кръв трябва да напусне мозъка им, преди да започнат да говорят.
— Кой знае? — каза той, като размаха ръце в изразителен жест, сякаш се намираше в съдебната зала. — Може и да са били доубити от албански партизански отряд, който е чул изстрелите и е стигнал до мястото на засадата преди останалите сърби. Жертвите са застреляни с „М16“. Косоварите са с американско въоръжение.
— Не трябва да изключваме и тази възможност — признах.
— Проблемът е, че всички възможности не са нищо повече от предположения. Най-важният факт е, че Санчес и хората му са единствените оцелели свидетели.
— И разминаването в детайлите не те притеснява? — попитах.
— Имаш предвид сигналните ракети, за които постоянно ги питаш?
— Да. Сигналните ракети.
— Честно казано, не разбирам защо продължаваш да настояваш на това. Не те упреквам, но според мен се инатиш като магаре. На първо място, те нямат никакво отношение към въпроса. Второ, при подобни обстоятелства и аз не бих запомнил колко са били заложени и колко са излетели. Според мен тези хора са били безумно уплашени, само с бягство са могли да запазят живота си, били са на ръба на физическия и психическия колапс, и никой не е водил точен отчет за броя на ракетите.
— Прав е — обади се Мороу. — Всеки опитен адвокат от защитата ще те опече на шиш, ако се опиташ да повдигнеш този въпрос в съда.
— Значи според теб това не хвърля сянка върху достоверността на показанията им?
— Да, Делбърт е прав. Можем да продължим да човъркаме в дребните подробности и да открием всякакви несъответствия, но трябва да открием нещо наистина сериозно, за да ни свърши работа. А те казват едно и също за всички важни неща, които са се случили. И са единствените живи свидетели. Не можеш да ги обвиниш без свидетели.
— И двамата ли смятате, че те са невинни? — попитах ги. Делбърт отговори пръв:
— Трябва сериозно да обмислим тази възможност. Засега не съм видял нищо, което да я опровергае.
Погледнах към Мороу.
— Да кажем, че сега съм много по-малко убедена, че те са избили онези хора, отколкото преди два дни, когато не бях чула тяхната версия. И не ми казвай, че ти също не мислиш така.
Преместих поглед от нея към Делбърт. Очакваха да им кажа, че според мен хората на Санчес са абсолютно виновни. Досега никога не се бях съгласявал с нищо, което бяха казали, и ако се съдеше по плахите им физиономии, не очакваха прецедент.
— Ето в какво вярвам аз — казах. — Всеки от тях, с когото съм разговарял досега, ме е лъгал. Някои повече, някои по-малко. Хората не лъжат току-така. Имали са цяла седмица на разположение, за да планират алибито си. Може би са го планирали още докато са били там, а в ареста са го усъвършенствали. Нещо в тази история вони.