Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Не можеш да обвиниш някого само на основата на миризмата — каза Делбърт.
— А всъщност можеш — отбелязах.
Смътно си спомнях случая с някакъв прословут изнасилвач, който винаги носел маска, и въпреки че никоя от жертвите му не успяла да го разпознае визуално, бойният му прякор „Миризливеца“ се оказал достатъчен да го разкрият.
Вторачих се в Делбърт.
— Някога бил ли си на косъм от смъртта? Например да си карал колата си, а някой да е минал на червено и почти да се е забил в теб?
— Естествено, на всекиго се случва.
— Разкажи ми.
— Стана преди няколко дни. Карах си по шосе деветдесет и пет на юг към Флорида и един влекач мина в отсрещното платно и тръгна право към мен.
— През деня или нощем?
— През деня.
— Натисна ли клаксона?
— Стана твърде бързо. Нямаше време.
— Какво направи?
— Завих рязко надясно и излязох от пътя.
— Блъсна ли някоя друга кола?
— Не, нямаше други коли.
— А някое дърво?
— Едва не се блъснах в едно, но успях да завия наляво и да го заобиколя.
— Какво дърво?
— Нискостеблен бор.
— Какъв цвят беше влекачът?
— Червен.
— Спомняш ли си ясно това преживяване? Можеш ли да го опишеш подробно?
— Да, но не съм съгласен с тезата, която се опитваш да докажеш.
— Защото никога не си участвал в бойни действия. Сетивата ти се изострят максимално. Според теб защо иначе ветераните от Втората световна продължават да разказват истории отпреди петдесет години така, сякаш е било вчера, с всякакви подробности, въпреки че повечето от тях не могат да си спомнят за какво са говорили с жена си на закуска?
— Никой не слуша какви ги говори жена му на закуска — възрази Делбърт. — Освен това много ми се иска да изправя десетина от тези ветерани на свидетелското място и да проверя доколко си съответстват скърцащите им антични спомени.
— Ще се изненадаш — казах му. — Аз си спомням ясно почти всеки час, през който съм бил на бойното поле. Изтощението, напрежението и страхът от притъпяване на сетивата. Мозъкът ти работи на високи обороти, за да оцелееш. Не забравяш такива неща като броя на сигналните ракети, които са избухнали, или кой ти е казал, че те следят сърбите, или колко сърби са наблюдавали базовия ти лагер. Мозъкът ти работи като камерата в някой филм за войната.
— Вярвам ти — кимна Делбърт. — Но освен това знам, че девет чифта очи, които събират информация от девет различни гледни точки и я предават през девет различни комплекта от синапси и неврони, по определение я тълкуват по различен начин. Всеки опитен адвокат или прокурор го знае.
— А какво ще кажеш за това, че Санчес така и не е докладвал за положението им и засадата, дори след като са се изтеглили?
— Не знам — каза Делбърт. — Интересен въпрос. Може би се е притеснявал за последствията. Веднъж вече са пропуснали да го повишат в майор. Тази година е последният му шанс. Има жена, две деца и кариера под въпрос. Ако на някого не му хареса как точно е изтеглил хората си оттам, ще остане на сухо.
Мороу, която безмълвно беше проследила спора ни, почука няколко пъти с молива си по масата, за да привлече вниманието ни. Един ден от нея щеше да излезе страхотен съдия.
— Наблюдавах те как разпитваше Санчес — обърна се към мен тя. — Помислих си, че го притискаш.
— Според теб техниката ми на водене на разпита е била неправилна?
— Естествено, че беше неправилна. Ти го сплаши, така че да изкаже неверни твърдения. Не съм слушала твоите записи, но сигурно си го направил и с останалите.
— Стига бе, Мороу, това са ветерани с боен опит. Дори да искам, не мога да ги уплаша.
— Да, но те служат в армията, а ти имаш големи лъскави майорски пагони. Повечето от тях са професионални войници с уважение към йерархията, а ти се чудиш защо са излъгали за броя на ракетите?
— Значи според теб съм ги принудил да излъжат?
Тя ме изгледа раздразнено.
— Според мен си предубеден. Такова впечатление оставяш. Изнервяш ги. Не твърдя, че са невинни. Просто казвам, че не водиш разпитите както трябва.
— Права е — обади се Делбърт.
Можех да се защитя, но всъщност те бяха прави. Наистина бях предубеден. Инстинктивно усещах, че Санчес и хората му лъжат. И ако можете да наречете подозрителните погледи, въртенето на очи, обидните думи и соченето с пръст „сплашващи техники“, наистина можеха да ме обвинят в сплашване. Бях използвал превъзходството на военния си чин и характера на официалния си пост, за да ги принудя да отговорят на въпросите ми. Разбирах защо Делбърт и Мороу смятаха, че съм подтикнал свидетелите да изрекат дребните несъответствия, лъжи и измислици, в които самият аз ги обвинявах.