Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Най-големият проблем обаче не беше Зан, а Лусия. Тя изобщо не се интересуваше от подобни неща — бе щастлива да се запознае с роднините си, но не искаше да обсъжда политически въпроси с тях. Зан беше нейният баща и толкова. Що се отнася до кръвното родство, тя нямаше нужда нито от рода Икати, нито от рода Еринима. Либера Драмач беше винаги на нейно разположение, а армията на организацията изобщо не бе за пренебрегване. Тя бе достатъчно многочислена, за да се изправи срещу всяка аристократична фамилия, а отгоре на всичко бе напълно независима от тях. Лусия въобще не се интересуваше дали ще стане императрица. Тя не се интересуваше дали ще бъде предводител, вожд, управник или нещо подобно. Беше трудно да се каже дали изобщо нещо я интересуваше. Това вбесяваше жените като Ойо и те го използваха като предлог, че детето не знаело кое е добро за него и именно поради тази причина трябвало да бъде при семейството си. Зан обаче познаваше дъщеря си — доколкото някой можеше да я познава — и бе сигурен, че политическите машинации, в които искаше да я въвлече Ойо, бяха последното нещо на този свят, което й трябваше на Лусия. Той я обичаше и нямаше нищо против дъщеря му да следва своя собствен път. За нищо на света обаче нямаше да се откаже от бащинството си, независимо от молбите, обещанията и заплахите на рода Еринима.
Погледът на Баракс Зан се спря на малката гребна лодка, която се носеше към южния бряг. Беше време да се сблъска с втората си и още по-неотложна грижа. Мъжът пришпори коня си покрай строените си бойци и се насочи към подножието на хълма. Ойо го изпроводи с враждебен поглед. Зан бе последван от двайсетина мъже от личната си гвардия и от една Сестра от Аления орден, която го настигна и изравни коня си с неговия. Щом стигнаха до брега, ездачите спряха и зачакаха четиримата непознати мъже, които тъкмо бяха скочили от лодката си, да я изтеглят с общи усилия на сушата.
Междувременно Зан се опита да различи кой е водачът им, ала без особен резултат. И четиримата бяха облечени в сходни жилетки без ръкави, изплетени от сив коноп, и панталони от същата материя, а косите им варираха от руси до черни; и четиримата имаха млечно-жълтеникава кожа, покрита от главата до петите им с извити бледозелени татуировки. Това бяха ткиуратци от обраслия с джунгли континент Окхамба, както го бяха информирали съветниците му. „Диваци“, бяха казали те.
Въпросът беше какво правеха тези диваци тук, в Сарамир?
След като привършиха с лодката, един от ткиуратците се обърна към Зан и закрачи спокойно към него, без да обръща внимание на въоръжената му гвардия. Бараксът насочи погледа си към лодките. По направата им си личеше, че са изработени в Сарамир. Само боговете знаеха колко диваци имаше в тях, ала дано умееха да плуват, защото само един негов жест и мортирите на Зила щяха да ги направят на трески.
Чужденецът спря на известно разстояние от Зан. Оранжево-русата му коса бе пригладена назад по черепа му и беше втвърдена с помощта на дървесен сок. На колана му, над всеки от хълбоците му, висеше по една кнтха — „кука за изкормване“ на сарамирски. Това бе типично за Окхамба оръжие, което се състоеше от кожена ръкохватка, снабдена със стоманен предпазител за пръстите, и две закривени в противоположни посоки остриета, излизащи от горния и долния му край.
— Благоден, почитаеми бараксе — каза ткиуратецът на почти перфектен сарамирски. — Аз съм Тсата. — Чужденецът се поклони по онзи начин, който се използваше в Сарамир между мъже, несигурни кой от двамата има по-високо социално положение. Зан не можеше да каже дали това бе случайно или преднамерено. Името обаче му се стори смътно познато.
— Аз съм баракс Зан ту Икати — рече той.
Тсата му хвърли поглед, изпълнен с любопитство.
— Наистина ли? Значи имаме обща позната. Кайку ту Макаима.
Конят на благородника изпръхтя и стъпи малко встрани, ала ездачът веднага го върна на предишното му място. Изведнъж се сети къде беше чувал това име. Това бе мъжът, който беше пребродил заедно с шпионина Саран сърцето на Окхамба в търсене на доказателство за произхода на Чаросплетниците; мъжът, който беше помогнал на Кайку да унищожи вещерския камък в разлома Ксарана. Аристократът погледна към Сестрата, която седеше на коня си вдясно от него.
— Можеш ли да провериш това?
Ирисите на жената внезапно почервеняха.