Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Баракс За ти Икати погледна през рамо към града. Кацнал на хребета на стръмния хълм, с построени под формата на концентрични окръжности улички, Зила приличаше на гигантска каменна корона. Обграждаше го масивна стена от черен камък, зад която се гушеха увенчаните с червени керемиди покриви на сградите, а в центъра му се издигаше заостреният връх на неголямата цитадела. Въпреки хилядолетната история на града, досега никой не бе успял да превземе стените му — дори и самият Зан, който също бе обсаждал твърдината. Тогава беше проникнал в Зила единствено благодарение на военната хитрост и намесата на Чаросплетниците, след което го остави димящ и полуразрушен от снарядите и гюлетата. Сега поселището изглеждаше в доста по-добра форма — срутените сгради бяха построени наново, нанесените върху цитаделата щети бяха възстановени, а улиците — почистени, павирани и приведени отново в ред. Войските на Империята патрулираха зад зъберите, а озъбените дула на мортирите наблюдаваха реката, готови всеки миг да изплюят смъртоносния си товар към нея. Зан обаче не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че Зила бе изгубила ореола на неуязвимостта си и силите й сякаш се бяха стопили.
Конят му изпръхтя и благородникът отново насочи вниманието си към устието на Зан, където четири големи плоскодънни гемии се поклащаха лениво, опъвайки котвените си въжета. Вятърът беше студен и хапещ — наближаваха средата на зимата и макар че още беше топло, морският бриз ставаше все по-хладен с всеки изминал ден.
Той бе висок и строен мъж, с изпито, осеяно с белези от шарка лице. Носеше брокатен жакет с обърната якичка и в момента наблюдаваше реката с присвити очи. Около и пред него бяха застанали стотици въоръжени мъже, носещи цветовете на аристократичните си фамилии. Повечето от тях бяха облечени в зелено и сиво — цветовете на рода Икати. Вдясно от него, загърната в пухкаво наметало, главата на рода Еринима седеше на седлото си — съсухрена и сбръчкана. Това беше пралелята на Лусия — Ойо.
Беше минала цяла седмица, откакто Кайку и Фаека избягаха благополучно от Аксками, ала Зан не знаеше нищичко за това. За сметка на това бе запознат с новината, че фейа-корите отново са се отправили на път. Сестрите от Аления орден бяха малко на брой, ала Кайлин се бе постарала във всяко от укрепленията, разположени по фронтовата линия, да има поне по една. Предупреждението бе разпространено за броени минути. Това не го притесняваше кой знае колко — като всички други Различни чудовища, фейа-корите се придвижваха доста бързо и обстоятелството, че бяха поели на път, означаваше, че можеха да се насочат къде ли не, защото Сарамир бе доста обширен като територия. Ако знаеха накъде са поели демоните на покварата, щеше да е съвсем друго, но в настоящия случай нямаше никакъв смисъл да се безпокои за тях. Освен това за момента имаше по-неотложни грижи.
Първата беше жената до него. Явно дори и пред лицето на най-голямата заплаха, връхлитала Империята от времето на възникването й, политическите интриги продължаваха. Макар и на пръв поглед да изглеждаше, че всички аристократи са се обединили срещу Чаросплетниците, старата игра на пазарлъци, отстъпки и тайни съглашения ни най-малко не бе отслабнала. Ойо бе ужасно упорита — беше го последвала чак до Зила, където се намираше голяма част от армиите й, заедно с тези на рода Винаксис. Изискванията й бяха простички — главата на династията Еринима искаше неговата дъщеря.
Зан знаеше, че е невъзможно да запази завинаги в тайна обстоятелството, че беше баща на Лусия. Очевидната й привързаност към него не можеше да се скрие, а слуховете за безплодието на император Дурун и близкото приятелство между Зан и Кръвната императрица Анаис ту Еринима бяха напълно достатъчни човек сам да си направи изводите. След като се убеди, че усилията да запази бащинството си в тайна са обречени на провал, бараксът оповести официално този факт с надеждата, че всичко ще свърши дотам. Само че не успя да предвиди едно — родът Еринима не остана никак доволен. Те оспориха бащинските му права върху Лусия и си я поискаха обратно, за да я обвържат с рода на майка й, където според тях беше мястото на момичето.
Зан не се съмняваше, че предаността им към рода Еринима беше искрена — поради тази причина никога не им беше забранявал да посещават Лусия, — ала беше повече от очевидно, че си мислеха за края на войната и по-конкретно за ситуацията в Сарамир, в случай че силите на Империята надделееха над Чаросплетниците. Тогава момичето щеше да се окаже най-подходящият кандидат за трона и родът Еринима искаше да го използва като удобна възможност да се възкачи отново на власт. Бащинските претенции на Зан усложняваха неимоверно нещата, защото при един жив родител детето първо беше негово, а после на семейството на починалата му майка. Стига това бащинство да бъдеше доказано, разбира се.