Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Арака Джо бе изключително древен град, който изобилстваше от руини. От някои храмове бе останал само първият етаж, а други създаваха впечатлението, че всеки момент ще рухнат. Въпреки че напоследък отново бе изпълнен с живот — през последните няколко години Арака Джо се бе превърнал в дом за Либера Драмач, — заселниците все още се чувстваха като натрапници. Духовете никога не им позволяваха да забравят това.
До вратата на стаята му имаше каменен умивалник. Юги се наведе и наплиска лицето си с ледена вода, за да се освежи. След като приключи с това, свали мръсната кърпа от главата си и изми косата си, приглаждайки я с пръсти назад, преди да завърже отново неизменната си кърпа. Не я сваляше дори когато спеше.
Щом свърши и с това, мъжът излезе да потърси малко латамри. Въпреки ранния час, обитателите на града отдавна бяха станали и сновяха насам-натам по улиците в изпълнение на разнообразните си задачи. Юги поздрави усмихнато няколко души — всеки познаваше предводителя на Либера Драмач. За разлика от предишното си скривалище в Лоното, организацията вече не действаше секретно и всички знаеха за Лусия и структурата, изградена около нея. Обитателите на Арака Джо до един бяха дълбоко предани на тази идея — всички онези, които не желаеха да я прегърнат, бяха отишли някъде другаде в Южните префектури.
Юги свърна по един страничен път, от двете страни на който се издигаха дървени бараки, чувствайки се странно изтощен от краткото си пътуване. Умората му обаче нямаше физически характер — мъжът притежаваше невероятна сила и издържливост, — а по-скоро се дължеше на някакво душевно претоварване. Дали заради обстоятелството, че трябваше да вдъхва кураж на хората около себе си, или поради нещо друго, но напоследък усмивката му все по-често беше неискрена. Последователите на Либера Драмач искаха да черпят от него увереност, сила и вяра в бъдещето; нещо повече — те го възприемаха като индикатор на случващото се и поради тази причина Юги не можеше да си позволи да покаже слабост. Не можеше да си позволи хората, които му бяха гласували доверие, да узнаят, че вече не иска да е техен водач.
Между дървените бараки се издигаха каменни статуи на древни идоли — странни, изгърбени същества, чиито силуети бяха загладени от дъжда и вятъра, брулили ги в продължение на столетия. Те се наблюдаваха един друг със зловещо присвитите си очи, сякаш всеки момент щяха да се нахвърлят върху събратята си от другата страна на пътя. Дали бяха нещо като духове-пазители? Никой не можеше да каже със сигурност. Арака Джо бе построен малко след отцепването на доста хора от официалната религия на Сарамир, които бяха потърсили убежище в планината — място, където да се отдадат на молитви и медитация. Явно привържениците на тази идея са били достатъчно многобройни и трудолюбиви, след като са успели да построят храмов комплекс с размерите на малък град, ала нито целта им, нито имената им бяха останали в историята. В крайна сметка Арака Джо бе изоставен, а жителите на Сарамир не намираха нищо интересно в развалините.
Юги си купи кана латамри от един търговец и го изпи, докато разглеждаше скулптурите. Мисълта, че миналото можеше да бъде забравено толкова лесно, направо го плашеше. Той се запита как ли биха се почувствали някогашните обитатели на това място, ако можеха да разберат, че само след няколко столетия никой няма да знае или да се интересува от онова, което са направили.
Навярно биха оценили иронията, каза си Юги. Небрежното отношение на сарамирците към миналото им сега застрашаваше бъдещето им.
Парещата, горчива напитка разсея остатъците от снощното опиянение и мобилизира силите му за предстоящата среща с Кайлин, ето защо той върна каната на търговеца, като пусна вътре една монета. Това бе древна традиция — ако течността не бе пресушена докрай, паричката щеше да е мокра, поради което учтивостта задължаваше клиента да я изпие до капка. Странно, помисли си Юги — традициите надживяваха първопричините си, а уроците на историята се забравяха след едно поколение.
Той се запъти обратно към постройката, където се намираше стаята му, заобиколи я и езерото се ширна пред погледа му. Денят беше необичайно студен и освежаващ и въпреки че по тревата нямаше роса, въздухът сякаш беше влажен. Тази сграда навремето бе служила за подслон на богомолците, които бяха построили това място. Около двадесет такива постройки бяха разпръснати из комплекса — еднакво бели и четвъртити, различаващи се единствено по барелефите и скулптурите в ъглите им. Вътрешността на всяка от тях бе прорязана от дълъг коридор, от двете страни на който бяха разположени подобни на килии помещения, а в средата му имаше малък атриум, предназначен за готвене и миене, но водачът на Либера Драмач не се оплакваше. Е, понякога му се приискваше да се премести в селото, намиращо се в подножието на възвишенията, ала това само щеше да породи излишни слухове, а сега не му беше времето за тях. Всяка негова постъпка — даже най-незначителната — беше политически акт, независимо дали му харесваше, или не. Колко му се искаше да притежава дарбата на Мишани за тези неща!