Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
— Защо имам чувството, че ще съжалявам за това?
— Аз ще ги държа под око, Белгарат — обеща Сади.
— Разбира се, но кой ще държи под око теб?
7.
Вечерта Гарион и приятелите му бяха ескортирани с подчертана церемониалност по отекващите коридори в палата на Закат и бяха въведени в банкетна зала, която изглеждаше обширна като площад за провеждане на тържествени паради. В залата се слизаше по широко стълбище, украсено от двете страни с внушителни разклонени полилеи. Войници, облечени с красиви ливреи, бяха готови да свирят тържествена заря при появата на гостите. Стълбището очевидно бе построено да улеснява пищните приеми. Появата на всеки новопристигнал се обявяваше със звънки фанфари. Един сивокос церемониалмайстор извикваше името на госта с плътен звучен глас. Той изглеждаше толкова слаб, сякаш усилието цял живот да произнася имената на знатните особи бе изсмукало всичките му сили и го бе превърнало в сянка.
Гарион и приятелите му изчакаха в едно малко предверие, докато церемониалмайсторът обяви последния от местните величия. Натрапчиво шумният шеф на протокола, дребен мелцен с подстригана по особено сложен начин кафява брада, пожела приятелите да се подредят по ранг, ала трудностите при определянето на точните звания на членовете на малката група го объркаха тотално. Той положи неимоверни усилия, опитвайки се с всички сили и огромно мъжество да определи дали вълшебникът има по-висш чин от краля или от Нейно величество принцесата, наследница на императора. Най-сетне Гарион реши въпроса, извеждайки Се’Недра на площадката в края на стълбището.
— Техни кралски величества крал Белгарион и кралица Се’Недра от Рива — издекламира величествено церемониалмайсторът и фанфарите гръмнаха.
Гарион, облечен изцяло в синьо, стиснал ръката на своята кралица във великолепна бяла рокля, спря за миг на мраморната площадка, давайки възможност на пъстрата тълпа в залата да ги огледа добре. Всъщност тази драматична пауза не беше изцяло негова идея. Се’Недра бе забила нокти в ръката му в желязна хватка и бе изсъскала:
— Застани неподвижно!
Изглежда, че и Закат имаше склонност към известно театралничене — изумената тишина, възцарила се в залата, след като обявиха имената на гостите, недвусмислено сочеше, че императорът е заповядал самоличността им да бъде запазена в строга тайна до този момент. Гарион беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че сепнатият шепот сред блестящо облечената тълпа наистина му доставя удоволствие.
Кралят на Рива започна да се спуска по стълбището, ала се почувства така, сякаш някой го възпира с юзда като неспокоен кон.
— Не тичай! — изкомандва Се’Недра. Макар че го произнесе едва чуто, думите и бяха непоколебими.
— Тичам ли? — възрази той. — Че аз се движа едва-едва.
— Прави го още по-бавно тогава, Гарион.
В този миг той откри, че съпругата му притежава наистина изумителен талант — можеше да приказва, без да движи устните си! Усмивката й беше блага, макар и някак възвишена, а същевременно от нея се лееха цял поток команди, произнесени с възможно най-тихия глас на света.
Бръмчащият шепот, изпълнил банкетната зала, след като вестителят обяви имената им, се смени с почтителна тишина, когато двамата стигнаха до долния край на стълбището. От този миг насетне огромна вълна от поклони и реверанси се разля из тълпата, докато кралят и кралицата на Рива се движеха по покритата с меки килими пътека, водеща до леко издигната платформа. Върху нея беше поставена масата, запазена за императора и неговите специални гости — както от страната, така и пристигналите от чужбина.
Самият Закат, облечен в обичайната си бяла дреха, ала поради тържествения случай сложил на главата си златна диадема, майсторски изкована във формата на венец от красиви листа, стана от стола си и отиде да ги посрещне. По този начин избегна неловкия момент, когато двама мъже с еднакъв ранг се срещат на публично място.
— Толкова мило от твоя страна, че идваш да ме навестиш, скъпа — каза той, хвана ръката на Се’Недра и я целуна. В този миг приличаше на провинциален земевладелец или дребен благородник, който поздравява приятелите си от близката околност.
— Толкова е мило от твоя страна, че ни покани — отвърна тя с капризна усмивка.
— Как си, Гарион? — каза малореанецът и му подаде ръка, продължавайки да говори най-приятелски.
— Поносимо, Закат — отвърна Гарион, поемайки репликата от своя домакин. Щом Закат искаше да играе, Гарион чувстваше, че трябва да му покаже, че и той може да играе.
— Заповядайте на масата — каза Закат. — Можем да си побъбрим, докато изчакаме да дойдат останалите.