Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
— Разбира се — съгласи се Гарион преднамерено небрежно.
Когато най-сетне се озоваха на столовете си, любопитството му надделя.
— Защо играем ролята на стари приятели? — обърна се той към Закат, докато приближаваше стола на Се’Недра към масата. — Този случай е прекалено официален, за да си приказваме за времето и да си задаваме въпроси за здравето. Не си ли съгласен с мен?
— Това действа объркващо на благородниците — отвърна самоуверено Закат. — Никога не прави онова, което очакват от теб, Гарион. Намекнахме, че сме стари приятели, и това разгорещи любопитството им до краен предел. Сега хората, които смятат, че знаят всичко, ще се чувстват по-малко сигурни в себе си. — Императорът се усмихна на Се’Недра — Тази вечер си абсолютно ослепителна, скъпа.
Се’Недра засия и погледна дяволито към Гарион.
— Защо не си водиш бележки как трябва да се държиш, скъпи? — предложи му тя. — Можеш да научиш толкова много неща от Негово величество. — Малката кралица отново се обърна към Закат. — Толкова е любезно от твоя страна — възкликна тя, — ала косата ми е истинска катастрофа. — Изразът й беше едва ли не трагичен, докато докосваше с връхчетата на пръстите блестящите си къдрици. Всъщност косата й беше великолепна част от нея беше оформена като мъничка корона от плитчици, в които бяха вплетени бисери, буен водопад от къдрици се спускаше под короната и се разливаше с изумителен блясък върху лявото й рамо.
Докато малореанският император и кралицата на Рива си разменяха любезности, останалите приятели на Гарион бяха представени в залата от вестителя. Силк и Велвет предизвикаха истинско оживление — той, облечен в жакета, покрит като истинска броня със скъпоценни камъни, а тя — в рокля от бледолилав брокат.
Се’Недра въздъхна завистливо.
— Ще ми се и аз да можех да нося този цвят — измърмори тя.
— Можеш да носиш който цвят пожелаеш, Се’Недра — рече Гарион.
— Нима нямаш никакво чувство за различните багри, Гарион? Да не си далтонист? Момиче с червена коса не може да облече дреха в бледолилаво.
— Ако това те притеснява, бих могъл веднага да променя цвета на косата ти. Стига да искаш.
— Само да си посмял! — изрече задъхано тя, протягайки ръце към бакърените къдрици на рамото си, сякаш искаше да ги защити.
— Това беше най-обикновено предложение, скъпа.
Церемониалмайсторът, застанал на горната площадка на стълбището, обяви появата на Сади, Ерионд и Тот като група; очевидно му беше много трудно да се справи с факта, че нито момчето, нито гигантът нямат никакъв ранг, който би могъл да оповести пред благородниците. Ала следващото представяне изпълни гласа му със страхопочитание, а крайниците му започнаха буквално да се тресат от напрежение.
— Нейно благородие херцогинята на Ерат — изрече тържествено той. — Вълшебницата лейди Поулгара. — Тишината, възцарила се в залата, бе изпълнена с изумление. — И господин Дурник от Сендария — добави мъжът. — Човекът, който има два живота.
Поулгара, и ковачът се спуснаха по стълбището, обгърнати в плътна, невероятна тишина.
Поклоните и реверансите, които удостоиха легендарната двойка, бяха дълбоки като коленичене пред олтар. Поулгара, облечена в обичайната си синя рокля, украсена със сребърни нишки, премина гордо през залата, излъчвайки бляскаво величие на истинска императрица. Върху лицето й грееше тайнствена усмивка, прочутият бял кичур над челото й искреше под светлината на свещите, докато тя и Дурник се приближаваха към платформата.
Междувременно на площадката в края на стълбището церемониалмайсторът се бе отдръпнал сепнато при появата на следващия гост. Очите му бяха изскочили от орбитите, а лицето му бе бледо като платно.
— Просто го кажи — чу Гарион гласа на дядо си. — Почти съм сигурен, че са чували името ми.
Церемониалмайсторът пристъпи към мраморния парапет.
— Ваше величество — изрече той, запъвайки се на всяка сричка — дами и господа, беше ми оказана неочакваната чест да ви представя вълшебника Белгарат.
Уплашени въздишки се разнесоха в цялата зала, когато възрастният мъж, облечен в сива риза с качулка от мека вълна, започна да слиза по стълбите, без да се опитва да изглежда особено — не се стремеше нито да заеме някакви изпълнени с достойнство пози, нито да крачи с величава походка. Събраните в огромното помещение малореански благородници се отдръпваха по-далеч от него, докато той се приближаваше към масата, където останалите вече се бяха присъединили към Закат.
Ала някъде по средата на пътя до императорската платформа една русокоса мелценска девойка, облечена в рокля с ниско изрязано деколте, привлече погледа на вълшебника. Младата жена стоеше неподвижно, изпълнена със страхопочитание, неспособна да направи реверанс, изпаднала в невъзможност да направи каквото и да било движение, докато най-известният мъж в целия свят идваше все по-близо до нея. Белгарат спря и я огледа съвсем бавно и преднамерено, отбелязвайки с удоволствие колко много от тялото й е останало непокрито от роклята. Хитра усмивка плъзна по лицето му, сивите му очи светнаха по възмутителен начин и той каза: