Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
С боси крака, облечена в бял памучен панталон и розова блуза, тя лежеше върху смачканите завивки с гръб към вратата и лампата. Не се обърна, когато той влезе. Дори не показа, че е разбрала за присъствието му, когато мина от другата страна на леглото и застана пред нея.
Единствената му сестра, на двайсет и девет години. За него тя винаги щеше да си остане дете. Изгуби я, когато беше на дванайсет. До този момент тя беше единственият светъл лъч в семейството, което живееше в сянка и мрак.
Все още красива като тогава, тя лежеше на лявата си страна. Виждаше се само профилът й отдясно, който не беше белязан от насилието, променило живота й. Невидимата половина от лицето й, скрита във възглавницата, беше ужасяваща — счупени кости и големи груби белези.
Макар че и най-добрият специалист по възстановителна хирургия не би могъл да върне предишната й красота, неимоверният ужас сякаш беше заличен и изгладен от чертите й. Застрахователните компании обаче отказват да плащат за скъпи пластични операции, когато в същото време пациентът страда и от сериозни умствени увреждания, които не му позволяват да води нормален живот.
Както го предупреди Рикстър, Лора беше на едно от местата си за уединение. Изключила от съзнанието си цялото обкръжаващо я битие, тя беше зареяла поглед в един друг свят, на спомени и фантазии, сякаш гледаше някаква художествена драма.
В някои дни лежеше и се усмихваше, очите й блестяха от радост, от време на време дори мъркаше от удоволствие. Но сега беше отишла на тъжното място — едно от най-лошите, в които блуждаещият й дух пътуваше. По миглите й блестяха солени капки, а в кафявите й очи се виждаха сълзи.
Ноа изрече името й, но Лора не отговори.
Докосна веждата й. Тя не помръдна, дори не мигна.
Когато потънеше в подобно отчаяние, както и когато се чувстваше блажен, тя беше недостъпна. Можеше да остане така пет или шест маса, а в по-редки случаи дори осем или десет.
Когато беше на себе си, тя можеше да се облича и да се храни, макар че изглеждаше озадачена и действията й бяха несигурни. В това състояние Лора от време на време реагираше, когато я повикаха по име. В повечето случаи обаче и тя не знаеше коя е, а и не я беше грижа.
Рядко говореше и никога не разпознаваше Ноа. Ако изобщо й беше останала някаква памет за миналото, спомените й бяха разпръснати из тъмата на нейното съзнание на толкова малки парченца, че тя не беше в състояние да ги събере и да ги сглоби.
Ноа седна на фотьойла, от който можеше да вижда сънения й поглед, периодичното мигане на клепачите й и капещите сълзи.
Макар че му беше трудно да я гледа така, беше доволен, че не е потънала в още по-мрачния свят, където понякога се губеше. Когато Лора се намираше на онова още по-негостоприемно място, в очите й нямаше сълзи, но те бяха разширени от ужас; страхът загрозяваше красивата половина от лицето й.
— С печалбата от този случай ще платим да останеш още шест месеца тук — каза й Ноа. — Така че сме се погрижили за първата половина от годината.
Грижите за Лора бяха единствената причина, поради която работеше, причината, поради която живееше в евтин апартамент под наем, караше стара таратайка, не пътуваше и си купуваше дрехи втора употреба. Грижите и парите за Лора всъщност бяха единствената причина и смисъл на живота му.
Ако беше проявил отговорност преди години, когато тя беше на дванайсет, а той — на шестнайсет, ако беше проявил смелост да се обърне срещу злобното си семейство и да стори каквото трябва, сестра му сега нямаше да е пребита и оставена да се мъчи до края на живота си. Животът й нямаше да е поредица от сънища и кошмари.
— Констанс Тавенал сигурно би ти харесала — продължи той. — Ако можеше да пораснеш, мисля, че щеше да приличаш много на нея.
Когато идваше при Лора, той й говореше надълго и нашироко. Тя никога не му отговаряше, никога не даваше признаци, че разбира дори едно изречение от монолозите му. Но той продължаваше докато не му останеха никакви думи.
Продължаваше да вярва, че на някакво много тайнствено ниво въпреки всички доказателства за противното той все пак установяваше връзка с нея. Непреклонната му упоритост през годините беше мотивирана от отчаяна надежда, вяра, която понякога му се струваше наивна, но никога не го напускаше. Нуждаеше се от това, трябваше да вярва, че Бог съществува, че Той се грижи за Лора, че няма да й позволи да страда и да изпадне в пълна изолация, че Той позволява на гласа на Ноа и на неговите думи да проникнат в затвореното сърце на Лора и така й даваше утеха.
За да може да носи бремето на всеки следващ ден и да продължи да живее в тези тежки за него условия, Ноа Фаръл си внушаваше, че грижите му за Лора някой ден ще се възнаградят. Надеждата за възнаграждение по заслуги беше единствената храна за душата, а за възможността за възмездие беше като животворна вода за пустинята в сърцето му.