Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Голямо небе, черно и необятно. Звездите горят с вечния си огън. Движението на караваната кара луната да изглежда така, сякаш се търкаля като колело.
Къртис вижда в небето само светлини от естествен произход, но хеликоптерът се чува все по-близо. Вече не просто пори въздуха, а го кълца като сатър. Вече сякаш усеща ритмичните аеродинамични вълни, първо с ушите си, а после и с очите си.
И ето — хеликоптерът се появява и минава пред Уиндчейзъра толкова ниско, може би на не повече от пет метра над Къртис. Тази машина не е от онези, които наблюдават пътното движение, нито пък е новинарски или транспортен хеликоптер с комфортни седалки за шефове на големи фирми. Този е черен и натъпкан с оръжие. Виенето на двигателите отеква в главата на момчето и кара зъбите му да затракат. Въздушната тяга носи към него миризми на горещ метал и моторно масло.
Хеликоптерът избръмчава покрай тях към комплекса от сгради и в този миг Уиндчейзърът увеличава скоростта си. Шофьорът на караваната е обезумял като всички останали, които се стремят да излязат на магистралата.
„Хайде, хайде, хайде“! — призовава шепнешком Къртис. Нощта се е превърнала в един голям черен звяр с милион търсещи го очи. Движението маскира, а отвличането на вниманието печели време. А времето — не разстоянието — е ключът към бягството, към свободата. „Хайде, хайде, хайде“!
Глава 19
Когато Лейлъни стана от кухненската маса, тя се срамуваше от себе си. Беше говорила с пълна уста и беше излапала две парчета пай. Вярно, лошите обноски на маса и лакомията наистина бяха повод за срам, но не чак толкова голям. Освен ако човек не е безнадежден паникьор и хипохондрик, за когото настинката е равносилна на чума и който е способен да оплаче в стихове зле поддържания маникюр и разрошената коса.
Лейлъни също беше писала стихове, но за изгубени кученца и котенца, които никой не искаше. Тогава обаче беше само на шест години и още беше доста зелена. „Неоправна“ много й харесваше. Думата означаваше „глупава, неопитна, детинска, незряла“ и в същото време звучеше умно и интелигентно. Обичаше нещата, които не бяха такива, каквито изглеждаха от пръв поглед, защото прекалено много в този живот беше точно такова: глупаво, банално и детинско. Като майка й например, като повечето телевизионни предавания и филми и половината актьори в тях. Не обаче и Хейли Джоал Озмънд, който беше сладък, чувствителен, интелигентен, чаровен, божествен.
Мики и госпожа Ди се опитаха да задържат още малко Лейлъни. Страхуваха се за нея. Бояха се, че майка й ще я насече на парчета през нощта или ще я сготви с ябълка в устата за вечеря. Такава, образно казано, беше тяхната тревога.
Лейлъни ги увери, както беше правила и преди, че майка й е опасна само за себе си. Е, когато тръгнеха отново на път, старата Синсемила можеше да подпали караваната, докато си приготвя кокаин за вечерната доза. Но не беше способна на насилие. То изискваше не просто лудост или ярост, а и ентусиазъм, целенасоченост. Ако лудостта можеше да бъде превърната в златни кюлчета, старата Синсемила щеше да бъде неимоверно богата, но на нея не й беше останал никакъв ентусиазъм. Наркотиците от най-различни видове бяха унищожили всичките й страсти. Беше й останала само ужасната зависимост.
Госпожа Ди и Мики се тревожеха и за доктор Смърт. Разбира се, той беше по-сериозен случай от старата Синсемила, защото имаше страст в излишък, а тази страст отиваше само за задоволяване апетита му за смърт. Той живееше в градината на смъртта, обожаваше черните рози с аромат на разложена плът.
Той имаше правила, по които живееше, стандарти, с които никога не правеше компромис, и процедури, които винаги спазваше стриктно. Тъй като се беше заел с лечението на Лейлъни на десетия й рожден ден, нея не я грозеше опасност до следващата година. Но тогава, ако не я прибереше някой космически кораб, Престън щеше да я „излекува“ по-бързо и нямаше да се церемони като извънземните. Да я задуши с възглавницата или да й бие смъртоносна инжекция до навечерието на рождения й ден беше против етичния му кодекс, а той се отнасяше сериозно към етиката като свещеник към вярата.
Докато слизаше по стъпалата на кухнята на Дженива, Лейлъни съжали, че се разделя с двете жени, които са толкова загрижени за нейното добруване. Обичаше да кара хората да се усмихват. Обичаше да ги кара да си мислят: „Ама каква чудачка е това момиче“. Не искаше обаче да си казват: „Какво малко уродливо момиче“. Тази вечер май беше изпаднала в прекалено големи откровения и беше оставила у тях повече съжаления, отколкото усмивки.