Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
— Малката оранжева госпожица обича ли мрака? — попита Рикстър.
— Коя е тази малка оранжева госпожица? — попита Ноа.
Рикстър беше събрал дланите си все едно, че вътре държеше съкровище, което щеше да поднесе като дар пред нечий трон или олтар.
Когато Ноа се наведе, за да види какво държи момчето, Рикстър разтвори леко дланите си. Вътре като някакво лакирано манисто лежеше оранжева калинка.
— Да не вземе да излети. — Той бързо затвори дланите си. — Ще я пусна на свобода. — Погледна през прозореца към току-що спусналия се вечерен мрак. — Сигурно се страхува. От мрака.
— Познавам калинките — отвърна Ноа. — Те обичат нощта.
— Сигурен ли си? Небето потъва в тъмното и всичко става толкова голямо. Не искам да се уплаши.
В нежните черти на Рикстър, както и в искрените му очи, се долавяше вродена доброта и невинност, което означаваше, че загрижеността му за насекомото е съвсем искрена.
— Виж, калинките трябва да се пазят не от тъмното, а от птиците.
— Щото птиците ядат буболечки.
— Точно така. Но повечето птици спят през нощта. На твоята малка оранжева госпожица няма да й се случи нищо в тъмното.
Изкривената вежда и плоският нос на Рикстър сякаш бяха създадени за по-мрачно изражение, но широката му усмивка беше много разведряваща.
— Знаеш ли, че съм освободил много неща?
— Знам.
Мухи, мравки, молци, паяци. Всички те и още много като тях бяха освободени от това момче-мъж.
Веднъж, когато се появи мишка и започна да снове от стая в стая и из коридорите, Рикстър не обърна внимание на комичната паника на санитарите и сестрите, коленичи и протегна ръка към малкия гризач. И сякаш усетила духа на някакво божество, мишката се затича право към него и се качи върху дланта му, после по ръката и накрая се спря върху рамото му. За всеобща радост и възхищение на персонала и другите пациенти той излезе отвън и пусна треперещото създание на поляната в задния двор. Там мишката изчезна от погледа му и се скри в една леха с цветя.
Сякаш животното беше опитомено, то изчака да падне нощта и се върна отново в отопляваната сграда, където нямаше никакви котки.
Имайки предвид тези „освобождавания“, Ноа заключи, че за Рикстър болничното заведение в Сиело Виста (въпреки загрижения персонал и удобствата) е място, в което живите същества ги държат против волята им.
През първите си шестнайсет години момчето беше живяло заедно с майка си и баща си в един по-голям свят. Те загинаха по вина на един пиян шофьор на магистралата „Пасифик Коуст“. Само на десет минути път от дома им, те изведнъж се бяха озовали още по-близо до рая.
Чичото на Рикстър беше назначен за попечител на имота и настойник на момчето. Тъй като представляваше само досадно неудобство за роднините си, Рикстър беше изпратен в Сиело Виста. Когато пристигна тук, той се стесняваше, беше уплашен и изобщо не протестира. Седмица по-късно стана закрилник на буболечките и освободител на мишките.
— Веднъж преди освободих една госпожица като тази, май беше два пъти, но тогава беше светло, през деня.
Може би момчето се страхуваше от тъмното.
— Искаш ли да я изнеса навън и да я пусна? — попита го Ноа.
— Не, благодаря. Искам да я видя как отлита. Ще я сложа върху розите. Тя ще ги хареса.
Със затворени длани, притиснати до сърцето, той бавно продължи да върви към фоайето и оттам към предния вход на сградата.
Ноа почувства краката си натежали като олово. Сигурно и Рикстър усещаше същото. Все пак се постара да тръгне към стаята на Лора.
Освободителят на калинки се провикна от коридора:
— Лора днес не си беше в стаята много време. Беше на едно от ония места, на които ходи.
Ноа се спря изненадан.
— На кое място?
Без да се обръща назад, момчето отвърна:
— Онова, дето е тъжно.
В края на коридора се намираше нейната стая. Беше малка, но не и тясна. Нищо в нея не говореше, че се намира в болнично заведение. Изкуственият персийски килим, макар и да не беше от скъпите, излъчваше изтънченост и топлина в иначе строго издържаното помещение. Мебелите също не бяха характерни за медицинска институция. Разбира се, бяха с метални никелирани повърхности, но боядисани в червено.
Единствената светлина идваше от лампата на едно от двете нощни шкафчета. Лора беше сама в стаята, защото не беше способна да се социализира.