Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Логично е този склад да има изход към рампа за товарене или към паркинг. Прекрачва вратата и логиката му е възнаградена. Топлият ветрец, свободен от кухненските аромати и мириса на барута, връхлита върху него като игриво куче.
Излиза направо на слабо осветено място за разтоварване и тичешком стига до другия му край. Четири бетонни стъпала водят към друг асфалтиран паркинг.
Повечето от колите тук сигурно са на персонала на ресторанта, на автомобилния сервиз, бензиностанцията, мотела и съседните обекти. Преобладават пикапите, а няколкото джипа са очукани и изподраскани от пясъка и камъните и вероятно ги използват не само за да ходят да пазаруват с тях.
С бутилката сок в едната ръка и пакета с хотдозите в другата Къртис се шмугва между два джипа. Сега трябва да изчезне, преди агентите на ФБР и ловците с каубойски шапки да попаднат на следите му.
Докато се провира в сенките между колите, Къртис чува викове и забелязва тичащи хора — прекалено близо до него.
Обръща се назад и се връща там, откъдето е дошъл, готов да стовари бутилката със сока върху главата на първия, който се доближи до него. Инструкциите на майка му за самоотбрана никога не са предвиждали да прибягва до помощта на кренвирши. Освен бутилката не може да разчита на нищо друго, освен да ги ритне в слабините.
Двама, трима, петима мъже изскачат пред него. Всяващата страх глутница от едри мускулести типове, всички с черни тактически елечета или черни якета с надписи „ФБР“ на гърдите и на гърбовете им. Двама носят пушки-помпи, другите са въоръжени с пистолети. Подготвени са, надъхани са, ядосани са. До такава степен вниманието им е съсредоточено върху задния изход на ресторанта, че никой от тях не забелязва Къртис. Той обаче продължава да стиска бутилката с портокалов сок и жалките си кренвирши.
Момчето поема с пълни дробове от тръпчивия пустинен въздух и тръгва на запад, прикривайки се зад колите. Не знае накъде да тръгне, но знае, че трябва да се отдалечи колкото се може по-скоро от тези сгради.
Заобикаля багажника на един додж и ето че вярното куче го чака — черна топка с бели петна. Животното стои нащрек, с изправени уши. Вниманието му е привлечено не от храната, а от забързаното темпо на господаря му.
„Добро куче. Хайде да се махаме оттук“.
То пъргаво се завърта и се впуска в лек тръс. Къртис се доверява на изострените му сетива и тръгва след него. Кучето едва ли ще го отведе направо към хората като онези каубои, които със сигурност са някъде наблизо, или пък към агентите на ФБР с настръхнали оръжия.
Глава 17
За всички останали, освен за Ноа Фаръл „Раят на самотните и отдавна забравените“ беше по-известен като болничен дом „Сиело Виста“. Истинското име на мястото, освен че обещаваше кътче от рая, даваше и доста пълна представа за това как изглежда чистилището.
Сам не знаеше защо е кръстил дома така. Животът го беше прочистил от всякакви сантименталности, макар че у него все още беше останала някаква страст към романтиката.
Не всичко в този клуб беше романтично. Изключение правеха испанската архитектура и тротоарите, очертани от ковани решетки и красиви лози. Въпреки тази привлекателност никой не идваше тук да търси любов или страстна авантюра.
Из цялата сграда подовете — балатум в сиво с оранжеви и сини петна — бяха безупречно чисти. Оранжевите стени с бели цокли създаваха ведра атмосфера. Чистотата и свежите цветове обаче не бяха достатъчни за Ноа да се настрои на вълна за почивка.
Това беше частна институция с отдаден на работата си и любезен персонал. Ноа оценяваше професионализма им, но усмивките и поздравите им му се струваха фалшиви. Не защото се съмняваше в тяхната искреност, а защото му беше трудно да се усмихне, когато се намираше тук. И защото идваше с такова чувство за вина, че беше твърде потиснат, за да изрази по-силни емоции.
Мина покрай стаята на медицинските сестри и в коридора на първия етаж. Ноа срещна Ричард Велънд. Ричард предпочиташе да му викат Рикстър — сантиментален прякор, който му беше дал баща му.
Рикстър се клатушкаше по коридора, усмихнат замечтано. С дебелия си врат, широки рамене, къси крака и ръце той предизвикваше асоциации с фантастични и приказни персонажи, но все благородни и добри. Добър трол или може би добросърдечно джудже на път към подземните мини.
За много хора лицето на болен от тежка форма на синдрома на Даун предизвикваше съжаление, объркване, смут. За разлика от тях всеки път, когато виждаше момчето — на двайсет и шест години, но в известен смисъл момче за цял живот — Ноа се замисляше за това колко несъвършени са всички синове и дъщери на тази земя и отправяше благодарност към Бог, че неговите недостатъци му бяха подвластни и той можеше да ги премахне, ако имаше воля.