Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Аз кимам безмълвно, по-недоверчиво отпреди. Още не съм забравил натякването на Ерна за минералната вода, кренвиршите, бирата и евтиното вино, на което не е означена годината.
— Към девет часа трябва да се върна в оная отвратителна, воняща дупка „Червената мелница“ — обяснява Герда.
Отвратителна, воняща дупка? Аз пак я поглеждам втренчено. Но очите й са ясни и невинни, без всякаква ирония. Изведнъж разбирам. За Герда раят на Ерна не е нищо друго, освен работно място! Тя мрази тази дупка, която Ерна обича! „Спасен — мисля си. — Слава богу!“ „Червената мелница“ с нейните луди цени неочаквано изчезва — както Гастон Мюнх в ролята на духа на Хамлет в потъващия подиум на градския театър. Прекрасни безметежни дни със сандвичи и саморъчно приготвена картофена салата изплуват пред мене. Обикновен живот! Земна любов! Покой на душата! Най-сетне! Кисело зеле, от мен да мине, но и киселото зеле може да бъде нещо прекрасно! Например с ананас, сготвено в шампанско. Наистина такова нещо никога досега не съм ял, но Едуард Кноблох твърди, че то било ястие за царствуващи особи и поети.
— Добре, Герда — казвам аз сдържано. — Щом толкова настояваш, да отидем да се разходим в гората.
VIII
Село Вюстринген блести, украсено със знамена. Всички сме събрани — Георг и Хайнрих Крол, Курт Бах и аз. Ще бъде осветен военният паметник, който доставихме ние.
Пасторите на двете вероизповедания отслужиха тази сутрин литургия в черквите; всеки за своите убити. При това католишкият пастор имаше предимство; неговата черква е по-голяма, с пъстри стенописи и Оцветени прозорци, с тамянов дим, златошити сърмени одежди и облечени в бяло и червено министранти. Протестантът има само параклис, с голи стени и обикновени прозорци, и сега стои до католишкия божи служител като някой беден роднина. Католикът е окичен с дантелени наметала и е заобиколен от своя детски хор; другият е с черен костюм и в това е целият му разкош. Като специалист по рекламата трябва да призная, че в тези неща католицизмът далеч превъзхожда Лутер. Католицизмът се обръща към въображението, а не към интелекта. Неговите свещеници са облечени като знахарите-магьосници у ту-земните племена; а едно католишко богослужение със своите багри, със своето настроение, със своя тамянов дим и пищни обреди е ненадминато представление. Протестантът чувствува това; той е слаб и носи очила. Католикът е червенобузест, пълен и с хубава бяла коса. Всеки от двамата е направил за своите покойници каквото е можал. За съжаление, между загиналите има и двама евреи — синове на търговеца на добитък Леви. На тях не се полага никаква духовна утеха. Срещу поканването на равина се обявиха в един глас и двамата съперничещи божи служители, заедно с председателя на дружеството на бойците — запасния майор Волкенщайн, антисемит, твърдо убеден, че войната е била загубена само по вина на евреите. Ако някой го попита защо, той веднага го обявява за изменник на народа. Той беше дори против това, да бъдат издълбани върху паметната плоча имената на двамата Леви. Волкенщайн твърди, че те сигурно са загинали далеч зад фронта. Но в края на краищата все пак го склониха. Кметът използува своето влияние и се наложи. Неговият син беше умрял през 1918 година във Верденбрюкския запасняшки лазарет от грип, без да е бил някога на фронта. Кметът искаше да се постави на паметната плоча и името на сина му като герой и затова заяви, че смъртта си е смърт и войникът си е войник — и така на двамата Леви бяха отредени най-долните две места на гърба на паметника, там, където кучетата навярно ще го припикават.
Волкенщайн е в пълна кайзеровска униформа. Наистина, това е забранено, но кой ще му попречи? Странните преобразования, които започнаха наскоро след примирието, продължават непрекъснато. Войната, която през 1918 година мразеха почти всички войници, постепенно се превърна за онези, които оцеляха в голямото приключение в живота им. Те се върнаха към всекидневието, което им изглеждаше като рай, когато още лежаха в окопите и проклинаха войната. Сега то пак ги е налегнало, с грижите и досадата, и затова войната постепенно е изплувала на хоризонта — далечна, надживя-на и по този начин преобразена, разкрасена и фалшифицирана без волята на хората и почти без тяхно участие. Масовото убийство се е превърнало в приключение, от което те са се отървали. Отчаянието е забравено, неволята е получила по-възвишен образ, а смъртта, която е пощадила човека, е станала това, което е почти винаги в живота: нещо отвлечено, но вече не действителност. Тя е действителност само когато порази някого наблизо или посегне към нас. Дружеството на бойците, което под командата на Волкенщайн се е строило пред паметника, беше пацифистично през 1918 година; сега то е вече рязко националистическо. Волкенщайн умело превърна спомените от войната и чувството за бойно другарство, които са живи почти у всекиго, в гордост от войната. Който не мисли националистически, осквернява паметта на падналите герои — тези бедни, измамени, паднали герои, които всички на драго сърце биха живели още. Как биха помели те Волкенщайн от естрадата, върху която той тъкмо държи своята реч, само да можеха! Но те са беззащитни и са станали собственост на хиляди такива волкенщайновци, които ги използуват за користни цели, скри ти зад думи като любов към отечеството и национално чувство. Любов към отечеството! Под това Волкенщайн разбира да носи пак униформа, да стане полковник и да продължава да праща хората на смърт.