Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— На най-интересната жена във Верденбрюк — заявява той и се покланя.
Рене издава сопранов вик и го поглежда недоверчиво. След това отваря кутийката. Пред очите й блясва златен пръстен с аметист. Тя го туря на средния пръст на лявата си ръка, поглежда го възхитена и прегръща Вили. Вили е много горд и се усмихва. Той изслушва трелите на басовия глас; от вълнение Рене изменя всеки миг гласа си.
— Вили! — чурулика и гърми тя. — Аз съм тъй щастлива!
Герда пристига с хавлия от гардероба. Чула е виковете и иска да види какво става.
— Пригответе се, деца — казва Вили. — Нека да излезем от тук.
Двете момичета изчезват.
— Не можа ли, тъпако да дадеш пръстена на Рене по-късно, когато останете сами? — питам аз. — Какво ще правя сега с Герда?
Вили избухва в добродушен смях.
— Дявол да го вземе, не помислих за това! Какво да правим сега наистина. Елате да ядете с нас.
— За да се блещим през цялото време в аметиста на Рене ли? Изключено.
— Слушай — отвръща Вили. — Работата с Рене и мене е по-друга от твоята с Герда. Аз съм сериозен. Ако щеш вярвай: луд съм по Рене. Сериозно луд. Тя е великолепен човек!
Сядаме на два стари плетени стола до стената. Белите кучета сега се упражняват да ходят на предните си лапи.
— Представи си — обяснява Вили. — Това, което ме подлудява, е гласът й. Нощем е нещо приказно. Сякаш си с две различни жени. Първо — с една нежна, и веднага след нея — с някаква продавачка на риба. Но и това не е всичко. Когато стане тъмно и изведнъж започне да вика с командирски глас, по гърба ме полазват студени тръпки. Това е нещо дяволски чудновато! Не съм педераст, но по някой път имам чувството, че обезчестявам някой генерал или онзи мерзавец, подофицера Флюмер, който те изтезаваше и тебе, когато бяхме новобранци — така е само за миг, после пак е наред, но… нали разбираш какво искам да кажа?
— Горе-долу.
— И така, тя ме пипна здраво. Искам да остане тук. Ще й наредя едно малко жилище.
— Мислиш ли, че ще си зареже професията?
— Не е нужно. От време на време може да приема по някой ангажимент. Тогава ще отивам с нея. Моята професия и без това е свързана с движение.
— Защо не се ожениш за нея? Нали имаш достатъчно пари.
— Женитбата е нещо друго — обяснява Вили. — Как можеш да се ожениш за една жена, която всеки момент е в състояние да те нахока като някой генерал? Нали винаги се стряскаме, когато неочаквано се случи подобно нещо, това ни е в кръвта. Не, аз ще се оженя за някоя дребна, спокойна дебелана, която може да готви идеално. Рене, моето момче, е типична метреса.
Учудено гледам този светски човек. Той се усмихва с чувство на превъзходство. Ръководството за добри маниери е излишно за него. Отказвам се да му се присмивам. Присмехът става безмислен, когато някой може да подарява аметистови пръстени. Атлетките лениво се надигат и правят няколко хватки. Вили ги поглежда с интерес.
— Чудесни жени — шепне той, като някой действуващ старши лейтенант преди войната.
— Какво ви хрумна? Очи надясно! Мирно! — ревна един мощен глас зад нас.
Вили се стресва. Това е Рене, която се усмихва зад него, с пръстена на ръка.
— Разбра ли сега какво исках да кажа? — пита ме Вили.
Разбрах. Двамата излизат. Вън чака автомобилът на Вили — червената кола с червени кожени седалки. Аз се радвам, че Герда се бави повече, докато се облече. Така поне няма да види автомобила. Обмислям какво бих могъл да й предложа днес. Единственото, което имам, освен ръководството за светски хора, са купоните за ядене при Едуард Кноблох, а те за жалост не важат вечер. При все това решавам да опитам с тях, като излъжа Едуард, че са последните два.
Герда идва.
— Знаеш ли какво ми се иска, любими? — казва тя, преди да мога да отворя уста. — Хайде да се поразходим сред природата. Ще отидем с трамвая. Иска ми се да се разходя пеша.
Впервам очи в нея и не вярвам на ушите си. Да се разходим сред природата — тъкмо това ми беше натякнала с язвителни думи Ерна, тази змия. Да не би да е разправяла нещо на Герда? Ерна е способна на това. — Мисля, че бихме могли да отидем във „Валхала“ — казвам аз предпазливо и недоверчиво. — Там човек може да си хапне великолепно.
Герда отказва.
— Защо? Времето е много хубаво, за да се затворим там. Днес следобед направих малко картофена салата.
Ето! — Тя вдига един пакет. — Ще я изядем на открито, а ще купим и кренвирши и бира. Съгласен?