Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
— Не исках никой от вас да умре. Добрите духове са ми свидетели, че не го исках!
Райна го стисна за рамото.
— Знаем, Господарю Рал. Точно за това трябва да те защитаваме.
Ричард нежно положи Хали на пода и се наведе над нея, прикривайки с тялото си ужасната рана в стомаха й, за да не я видят останалите. С търсещ поглед видя пелерина на сбърз край себе си. Вместо да я вземе, се обърна към един от войниците:
— Дай ми наметалото си.
Онзи мигновено дръпна дрехата от раменете си, сякаш от това зависеше животът му. Ричард затвори очите на Хали и я покри, преборвайки се с усилие с гаденето в стомаха си.
— Ще й направим достойно погребение за жител на Д’Хара, Господарю Рал — обади се генерал Рейбич и вдигна ръка към масата. — Заедно с Едуардс.
Ричард стисна очи и тихичко отправи молитва към добрите духове да бдят над духа на Хали. После се изправи.
— След отдаването.
Генералът примигна:
— Господарю Рал?
— Тя се би за мен. Умря, опитвайки се да ме защити. Преди да отпътува към вечния си покой, искам духът й да се убеди, че смъртта й не е била напразно. Днес следобед, след отдаването, Хали и твоят офицер ще намерят вечния си покой.
Кара се наведе към него и прошепна:
— Господарю Рал, пълни отдавания се правят в Двореца в Д’Хара, но не и извън него. Тук е прието да се провеждат само кратки размишления.
Генерал Рейбич кимна извинително. Погледът на Ричард се плъзна из помещението. Всички очи бяха вперени в него. Зад лицата се виждаха опръсканите в кръв стени. Той върна ледения си поглед върху генерала.
— Не ме интересува какво сте правили досега. Днес ще има пълно отдаване. Тук, в Ейдиндрил. Утре можете да правите каквото сте свикнали. Но днес всички Д’Харанци във и около града ще участват в пълно отдаване.
Пръстите на генерала поровиха в рижата му брада.
— Господарю Рал, в областта има страшно много Д’Харански части. Те всички трябва да бъдат уведомени и…
— Не ми се слушат извинения, генерале. Чакат ни големи изпитания. Ако не можете да се справите с тази задача, не очаквайте да ви се доверя за останалите.
Генерал Рейбич хвърли бърз поглед през рамо на офицерите си, сякаш готов да обещае и да им заповяда и те да го сторят. После отново погледна към Ричард и удари с юмрук сърцето си.
— Имате думата ми на войник от армията на Д’Хара, която е стомана срещу стомана, че заповедта на Господаря Рал ще бъде изпълнена. Днес следобед всички Д’Харанци ще имат честта да участват в пълно отдаване в чест на новия Господар Рал. — Генералът погледна сбърза, затрупан от плота на масата. — Никога не бях чувал, че Господарят Рал може да се бие като стомана срещу стомана редом с войниците си. Сякаш самите духове водеха ръката ви. — Той се покашля. — Ако ми позволите, Господарю Рал, мога ли да ви попитам какви големи изпитания ни чакат?
Ричард се вгледа в изпъстреното с белези лице на мъжа пред себе си.
— Аз съм магьосник-войн. Бия се с всичко, с което разполагам — както с магия, така и със стомана.
— А какво ще отговорите на въпроса ми, Господарю Рал?
— Току-що го направих, генерал Рейбич.
Устните на генерала се стегнаха в едва доловима усмивка.
Без да иска, Ричард погледна надолу към Хали. Наметалото не можеше да скрие всичко. А Калан щеше да има още по-малко шансове срещу сбърз. Още веднъж усети гаденето в стомаха си.
— Трябва да знаеш, че тя умря така, както винаги е мечтала, Господарю Рал — каза Кара с тихо съчувствие в гласа. — Като Морещица.
Той се опита да си припомни мислено усмивката, която имаше възможност да гледа цели няколко часа. Не успя. В съзнанието си виждаше единствено ужасната рана, която бе мернал едва за няколко секунди.
Стисна юмруци, за да се пребори с гаденето, и се обърна с блеснали очи към останалите три Морещици:
— Нека добрите духове са ми свидетели, че искам да ви видя всичките как умирате в леглата си, стари и беззъби. Ще трябва да свикнете с тази мисъл!
Десета глава
Тобайъс Броган приглади мустачките си и погледна Лунета с крайчеца на окото си. Когато тя кимна едва забележимо, лицето му се изкриви в кисело изражение. Толкова рядко спохождащото го добро настроение се изпари. Мъжът казваше истината — за тези неща Лунета никога не грешеше. И въпреки това Броган беше сигурен, че не е било, както твърди свидетелят. Никой не можеше да го убеди в противното.
Отново погледна мъжа от другата страна на масата, която спокойно можеше да събере седемдесетина души, и устните му се разтегнаха в любезна усмивка.
— Благодаря. Оказахте ми неоценима помощ.