Отровите на короната

Тези думи не се харесаха на Жан, който се спогледа с майка си.

Гучо изглеждаше малко променен. От злополуката десният му крак бе останал леко вдървен, но това придаваше на походката му особена изисканост. Прекараните в неподвижност седмици на болнично легло бяха ускорили съзряването на младия човек. Чертите му бяха по-резки, изразът на лицето — по-сериозен, по-улегнал. Юношата бе отстъпил място на мъжа.

Не беше загубил нищо от някогашната си самоувереност, напротив, само че сега по-малко се грижеше какво впечатление прави на другите. Говореше не така натъртено и по-бавно, но със същите жестове както преди.

Той огледа стените около себе си, сякаш бе вече техен господар, и запита братята Кресе дали възнамеряват да извършат някои ремонти в своя дом.

— Видях в Италия — рече той — рисувани тавани, които биха стояли много добре тук. А не смятате ли да възстановите и банята? Днес ги правят по-малки, но много удобни, и според мен те са твърде нужни за грижите за тялото в добрите семейства.

Думите му трябваше да се подразбират така: „Готов съм да заплатя за всичко това, защото така обичам да живея.“ Гучо имаше свои предложения и за мебелите, за гоблените, които трябваше да се окачат по стените, за да ги оживят. Жан започна да се дразни и дори Пиер си каза, че е малко прибързано, едва-що слязъл от коня, да говори за подновяване на цялата къща.

Гучо продължи да бъбри така цял час, но Мари все още не се появяваше.

„Може би — помисли си той — трябва първо да заявя намеренията си…“

— Ще имам ли удоволствието да видя госпожица Мари, ще бъде ли тя с нас на трапезата?

— Разбира се, разбира се. Тя се приготвя и ще слезе веднага — отвърна госпожа Елиабел. — Ще видите, че съвсем се е променила; тя е всецяло погълната от новото си щастие.

Гучо се изправи с разтуптяно сърце.

— Наистина ли? — възкликна той. — О, мадам Елиабел, каква радост е това за мен!

— Да, също и за нас, ние всички сме много щастливи, че можем да се похвалим с такава хубава новина пред приятел като вас. Милата ни Мари е сгодена…

Тук тя направи пауза.

— …сгодена за един наш родственик, сир дьо Сен Вьонан, благородник от Артоа от много стар знатен род; той е влюбен в нея и тя също много го обича.

За миг Гучо се почувствува като в мъгла, не можеше да проговори, само барабанеше машинално върху златния реликварий, подарен му от кралица Клеманс, който блестеше върху двуцветния му сюртук по последна италианска мода. Чу само как Жан дьо Кресе отвори някаква врата и извика сестра си.

Гучо направи усилие да се овладее и с глас, който сякаш не беше негов, попита:

— И кога ще бъде сватбата?

— В първите дни на лятото — отвърна госпожа Елиабел.

— Но все едно, че всичко е свършено — додаде Жан дьо Кресе, — защото те вече са се врекли един другиму.

И тогава влезе тази, към която бяха отправени всички мисли на Гучо от месеци насам, за която бе говорил толкова често на Клеманс Унгарска, на Бувил, на Толомей и около която в далечни краища и по време на болестта се въртяха всичките му мечти — влезе скована, чужда, непристъпна, но със зачервени очи. С половин уста тя приветства госта с добре дошъл. Той се насили да й честити и тя прие любезностите му с всичкото достойнство, на което беше способна в момента. Малко оставаше да избухне в ридания, но успя да се овладее до там, че Гучо взе за истинска студенина онова, което у нея беше само страх да не се издаде и да понесе наказанието, с което я бяха заплашили.