Отровите на короната
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровите на короната». Краткое содержание книги:
Обедът премного изобилен, протече мъчително. Госпожа Елиабел, очарована от собственото си лукавство, се преструваше на весела, настояваше госта да си сипва повторно от всяко ястие и караше слугите да му поднесат още едно парче от прасето или агнешкото върху резен хляб.
— Вие май сте загубили апетита си от вашите дълги пътешествия? — извика тя. — Хайде, месир Гучо, на вашите години човек трябва добре да се храни. Не ви ли е вкусно?… Вземете си още от печивото!
Нито веднъж Гучо не можа да срещне погледа на Мари.
„Не ми се вижда да е много горда, че се е отрекла от клетвата си за вярност към мен — си каза той. — Нима се отървах от смъртта, за да понеса такова оскърбление! Ах, не са били напразни страховете ми, когато лежах отчаян в марсилската болница. Ами глупавите писма, които й писах! Но защо тя ми отговори чрез Рикардо, че чувствата й били непроменени, че чезнела от мъка да ме чака… когато в същото време се е обвързала с друг? Това е измяна и аз никога няма да й го простя! Какъв ужасен обед! Никога не съм ял нещо по-лошо!“
Трескавата мисъл за отмъщение понякога ни кара да забравим болката. „Вярно е, че бих могъл — мислеше Гучо — да поискам веднага изплащането на заема, а това може да ги постави в такива затруднения, че да се откажат от сватбата.“ Но такъв начин на действие му се виждаше недопустимо долен. С хора от града може би би постъпил така, но с благородници, които си въобразяват, че ще го съкрушат със знатното си потекло, той търсеше ответ на благородник. Искаше да им покаже, че е по-голям велможа от всички Кресевци и Сен-Вьонановци на света.
Тази мисъл не му даде покой до края на обеда. Когато поднасяха десерта, Гучо внезапно смъкна малкия реликварий от шията си, подаде го на младото момиче и каза:
— Ето, хубава Мари, подаръкът, който бих желал да ви направя за вашата сватба. Кралица Клеманс… да, самата кралица Клеманс го окачи на врата ми заради услугите, които й направих, и заради приятелството, с което ме удостоява. В него има реликва от Йоан Кръстител. Не съм мислил, че някога ще поискам да се разделя с него; но както изглежда, човек може без болка да се лиши от нещо, което е смятал за най-скъпоценно благо… Нека той ви закриля, а също и децата, които ви желая да имате с вашия сеньор от Артоа.
Това бе успял да измисли, за да изрази презрението си и същевременно да докаже на фамилията Кресе, че в негово лице са отритнали една отлична партия. Но заплати скъпо, за да може да изрече тези думи. Наистина пред тези хора, които нямаха пукнат грош, благородните пориви на Гучо винаги завършваха със скъпо струващ жест. Дошъл, за да получи, той неизменно си отиваше, след като беше дал нещо.
Мари с мъка се сдържа да не се разплаче. Ръцете й трепереха, когато поднесе реликвария към устните си. Но Гучо беше вече извърнал глава.
Като се извини с отскорошната си рана и с умората от пътуването, той се сбогува набързо, повика слугата си, наметна подплатената с кожа мантия, скочи на седлото и напусна двора на Кресе сигурен, че вече никога кракът му няма да стъпи там.
— А сега трябва все пак да пишем на братовчеда Сен Вьонан — каза госпожа Елиабел на синовете си, щом ломбардецът излезе през портата.
Гучо се прибра в кантората в Нофл и цялата вечер не проговори дума. Накара да му донесат книгите и се престори, че е всецяло погълнат от преглеждането на сметките. Служащият Рикардо ясно разбираше, че работите на младия му господар бяха ударили някъде на камък, но сметна за по-благоразумно да не задава въпроси.
Гучо прекара една безсънна нощ в стаята, която с толкова старание му бяха приготвили за дълъг престой. Сега съжаляваше за реликвария си, съжаляваше и за решението си да се установи в Нофл, съжаляваше за писма та, за всичко.
„Тя не заслужава всичко това, а аз съм глупак… И как ще погледне на завръщането ми чичо Спинело? — се питаше той, като се въртеше в грубите завивки. — Защото след такова унижение няма да остана тук нито ден повече… Повече няма да изпадам в такива положения, защото наистина никак не ми върви. Можех спокойно да се върна с ескорта на кралицата и да получа някаква длъжност в двора; не улучих кея в желанието си да скоча пръв и ето че трябваше да лежа шест месеца в болница. Вместо да се върна в Париж и да работя за кариерата си, тичам в тази затънтена паланка, за да се оженя за някаква селянка, по която вече две години си губя ума, сякаш няма други жени на света… и я заварвам сгодена за някакъв мухльо от нейния род. Хубава работа, няма що!“ На заранта, изтощен от горчивина, злоба и безсъние, той накара да стегнат набързо багажа и да оседлаят коня му. Изгълта надве-натри паница супа и се канеше вече да тръгва, когато прислужницата, която бе видял предишния ден в Кресе, се появи в кантората и поиска да му каже нещо на четири очи. Носеше съобщение: Мари, успяла да се измъкне за един час, очакваше Гучо по средата на пътя между Нофл и Кресе, на брега на Молдр, „на онова място, което вие добре знаете“ — добави прислужницата.