Отровите на короната
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровите на короната». Краткое содержание книги:
Гучо разбра, че става дума за ябълковата градинка край брега на реката, където Мари и той се бяха целуна ли за първи път.
— Кажете на мадам Мари, че си прави излишен труд, защото аз не желая повече да се срещам с нея.
— Мадам Мари изглежда просто за окайване — каза слугинята. — Заклевам ви, месир, трябва да отидете при нея, ако някой ви е оскърбил, не е тя.
Гучо не пожела да отговори, метна се на коня и потегли.
„Тоя марсилски кей… тоя марсилски кей… Нека това да ми послужи за урок — говореше си той. — Стига вече глупости! Бог знае какво ме очаква още, ако я видя отново! Да си гълта сама сълзите, ако й се доплаче!“
Така измина двеста тоаза по посока към Париж; после внезапно, под изумения поглед на слугата, обърна коня назад и препусна през полята.
След няколко минути се озова на брега на Молдр; видя оградата и под ябълковите дървета — Мари, която го чакаше.
III. УЛИЦА ЛОМБАРДСКА
Когато на свечеряване Гучо влезе в двора на банката Толомей на улица Ломбардска, конят му беше плувнал в пяна.
Гучо хвърли юздите на слугата, прекоси дългата зала с тезгяхите, вече празна по този час, и се заизкачва тичешком, доколкото му позволяваше вдървеното бедро, по стълбата към кабинета на своя чичо.
Отвори вратата; на светлината му се изпречи гърбът на Робер д’Артоа, който се обърна.
— А, провидението ви изпраща, приятелю Гучо — из вика Робер и разпери ръце. — Тъкмо молех вашия чичо да ми посочи някой доверен и сигурен куриер, за да за мине веднага в Артоа при месир дьо Фиен. Но ще трябва да бъдете предпазлив, момчето ми — додаде той, сякаш нямаше никакво съмнение в съгласието на Гучо, — защото моите добри приятели Ирсон не си жалят труда и са насъскали кучетата си подир всичко, що иде от мен.
— Монсеньор — отвърна още задъхан Гучо, — монсеньор, аз едва-що не си повърнах душата в морето миналата година, за да върша вашата работа в Англия; току-що пролежах шест месеца, задето ходих в Неапол по поръка на краля, и всички тия пътувания не ми донесоха нищо добро. Ще позволите този път да не ви послушам, защото си имам свои грижи, които не търпят никакво отлагане.
— Ще ви платя толкова добре, че няма да съжалявате.
— И за хиляда ливри, монсеньор, няма да отида! — възкликна Гучо. — Най-малко в Артоа.
Робер се обърна към Толомей, който стоеше настрана с ръце, скръстени върху корема.
— Кажете, приятелю банкер, къде се е чуло и видяло такова нещо? За да ми откаже един ломбардец хиляда ливри, които впрочем не съм му предложил, той трябва да има сериозни причини. Да не би племенникът ви да е на заплата при метр Тиери… Дано господ да го обеси него, и то със собствената му карантия, ако е възможно!
Толомей се разсмя.
— Не се бойте, монсеньор; по-скоро подозирам, че моят племенник е погълнат тия дни от сърдечна история с някаква знатна дама…
— А, щом е за служба на дама — рече д’Артоа, — няма как, прощавам му отказа. Но мен това не ме оправя.
— Знам какво ви трябва, не се тревожете — отвърна Толомей; — един добър куриер, който ще запази нужната тайна, още повече че не ви познава. Освен това… монашеското расо не бие много на очи по пътищата.
— Монах ли?
И Робер д’Артоа се намръщи.
— …италианец — додаде банкерът.
— Виж, това е друга работа… Защото знаете ли, Толомей, решил съм да направя голям удар. Тъй като засега леля ми Мао̀ не може да се отдалечава от Париж, без да наруши заповедите на краля, ще накарам моите съюзници да обсадят нейния или по-скоро моя замък Еден. Аз купих… е да, с вашето злато, ще кажете вие!… та купих съвестта на двама сержанти на милата графиня, мошеници като всички нейни служители; те се продават на оня, който плаща най-много, и ще пропуснат моите приятели в крепостта. Ако не мога да владея това, което ми принадлежи по право, то поне разчитам на приличен грабеж, а вас ще натоваря да продадете плячката.
— Охо, монсеньор, в хубава история ме забърквате вие!