Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
— Сигурно са били Вася и Вадим — досетих се. — Ира ми се обади и каза, че някакви хора са ме търсили, но после те дойдоха при мен.
— Ваши приятели ли са?
— Как да ви кажа… Общо взето, вчера ги видях за пръв път в живота си. Дойдоха при мен заради обира, тъй като работят като охранители в заведението. Така ми казаха.
— Какво? — изопна шия мъжът.
— Не сте ли чули за обира? — попитах и се опитах да се запася с търпение. — В кафенето „Мамините палачинки“, там дори стреляха и убиха един мъж. А мен ме взеха за заложник.
Лицето на следователя претърпя значителни промени и той започна да мига, а пък аз осъзнах, че човекът едва ли е схванал нещо от моя разказ и че по-скоро се е объркал още повече, та затова подробно му изложих неотдавнашните събития.
— И Вася и Вадим дойдоха при вас, за да научат нещо повече за обира, така ли? — живо се поинтересува следователят. — А на вас не ви ли се стори, че ви приличат на някого? Нямахте ли смътното чувство, че вече сте ги виждали някъде?
— На мен по принцип всичките ми чувства са смътни, но със сигурност срещнах тези хора за пръв път, защото такива типове не могат да се забравят. Двамата имат общо тегло около триста килограма, а общият им ръст е около четири метра.
— А грабителите едри ли бяха?
— Как да ви кажа… единият беше по-висок, другият по-нисък… Да не би да си мислите — досетих се най-сетне, — че Вася и Вадим са ограбили „Мамините палачинки“? Какво говорите, това не бяха те!
— Защо сте толкова убедена?
— Защото зная — отсякох аз.
Следователят изпълни погледа си с проницателност и поклати глава:
— Мария Анатолиевна, имам чувството, че криете нещо. Помислете си добре. Двама души са мъртви и това не е шега работа.
— Нищо не крия — отвърнах и се изчервих, ядосвайки се на организма си, че реагира по този начин на собствената ми лъжа. — Разпитваха ме цели два часа и аз честно разказах всичко. Помислете си — защо ми трябва да крия нещо?
— Естествено — кимна той и като че ли се съгласи с мен. — Но вижте какво се получава. Вие сте свидетел на обира, чантата с паспорта ви остава у похитителите, а в паспорта ви, разбира се, е посочена адресната ви регистрация. Вася и Вадим първо са се появили на мястото, където се водите, че живеете, и чак след това са дошли при вас. Схващате ли за какво става дума?
— Не много — свъсих се аз, опитвайки се да разбера накъде бие следователят.
— А как гледате на вероятността бомбата да е сложена нарочно точно на мястото, където се водите, че живеете? С цел да убият вас, а не Золотнянска? — довърши предпазливо той, а аз жално помолих:
— Налейте ми вода.
В милицията не споменах нищо за Слава, защото просто не можех да им го кажа и толкоз! Но страшно му се ядосах. Ами ако той беше издрънкал на Юра за моето посещение при него и онзи бе решил да се отърве от мен? От него можеше да се очаква всичко, тъй като вече беше убил чичкото, а както е известно, апетитът идва с яденето.
Сигурна бях, че най-вероятно е станало точно така и затова сега Слава се крие от мен. Напуснах районното, възмутена до дъното на душата си, за пореден път забравих за Стас и тръгнах да си хващам такси. Но Стас не бе забравил за мен и се появи навреме.
— Е, какво стана? — попита ме със съчувствие.
— Пуснаха ме — свих рамене аз, обмисляйки какво да правя оттук нататък. Но преди да подхвана каквото и да било, трябваше да се отърва от Стас. — Откарай ме вкъщи — помолих го, — главата ми се пръска от техните въпроси.
— Какво стана с паспорта ти? — отправи ми крайно неподходящия си въпрос Стас.
Намръщих се от досада:
— Нищо.
— А със съученика ти?
— Виж какво, остави ме на мира.
— Не мога. А какво да правя с моята гражданска съвест? Ако откажеш да вечеряш с мен, ще кажа всичко на ченгетата.
— За мен ли ще им кажеш?
— За твоя съученик.
— Негодник! — заявих с възмущение и дори се наканих да скоча от колата в движение, но за щастие точно в този момент влязохме в нашия двор и негодникът спря пред моя вход.
Той се опита да каже нещо, но аз се понесох презглава навън, проклинайки съдбата.
И Рита, и Сева не си бяха вкъщи. В друга ситуация бих се зарадвала, че ще мога да си почина на спокойствие, но сега едва не се разревах от отчаяние, тъй като нямаше с кого да споделя неутешимата си мъка. Спомних си за Ирина и настръхнах. Взривът беше гръмнал в 23:25 часа. Ако се вярваше на съседите, Ира се бе върнала след единадесет часа (беше я забелязал един от съседите й, който излязъл да разходи кучето си) и буквално след няколко минути… Следователят беше прав, че току-така не взривяват хора. Разбира се, съществуваше и вероятността взривът да е станал от само себе си, да е избухнала газта или нещо друго (нямах представа какво друго би могло да избухне, но все нещо е избухнало, трябваше да чуя новините, защото в тях всеки ден съобщаваха за някакви взривове), ала следователят беше склонен да мисли, че се е задействало взривно устройство или казано по-просто — бомба.