Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
На сутринта това мое мнение окончателно се затвърди, защото денят започна с едно телефонно обаждане, което ми бе крайно неприятно. Звъняха от милицията. Правичката да си кажа, изплаших се, защото съвестта ми не бе чиста, понеже тъй и не им разказах цялата истина, а разговорите с милицията са обременителни за хора с нечиста съвест. Ала нещата се оказаха още по-лоши.
— Вие ли сте Мария Анатолиевна Смородина? — сякаш се усъмни мъжът, който се представи, но от уплаха аз не запомних фамилията му, а още по-малко — името и презимето му. — Каква адресна регистрация имате? — Съобщих адреса си. — Но не живеете там.
— Не — отвърнах покаяно аз, като се опитвах да преценя дали това е нарушение на закона, или не е нищо сериозно.
— А къде живеете?
— В апартамента на баща си.
— Никой ли не живее в апартамента, който се намира на адреса, където сте регистрирана?
„Данъците! — сетих се и посърнах. — Може някой от съседите да ме е накиснал пред органите! Ама че работа!“ Но не се реших да излъжа властите и отвърнах с въздишка:
— Там живее една квартирантка. Всъщност за какво става дума?
— Трябва да дойдете в районното. Нещата са сериозни, чакам ви след един час. — И той се сбогува без повече обяснения.
Ругаейки и проклинайки живота, аз на бърза ръка се приготвих, излязох навън с намерението да отида дотам с колата си, но в крайна сметка се отказах от тази идея и реших да взема такси. На мен дори и в спокойни дни не ми вървеше, а пък сега, когато бях толкова развълнувана, всички стълбове щяха да са мои.
Излязох на булеварда и още не бях успяла да вдигна ръка, когато в опасна близост до мен се появи един джип, който плавно спря — и в него видях Стас. Той се усмихна толкова оптимистично, сякаш не бе лежал в локвата съвсем наскоро.
— Добро утро — обяви Стас.
— За едни — добро, за други — не — отвърнах аз.
— Какво е станало пак? — изобрази съчувствие и зададе въпроса си той.
— Още не зная. Извикаха ме в милицията.
— Заради обира ли?
— Сигурно. Нямам друга работа с милицията. А ти къде си се наканил да ходиш?
— При теб. Ти не искаш да разговаряш с мен по телефона и си помислих, че може би ще е по-лесно, ако се срещнем…
— Защо трябва да разговаряме помежду си? Ти отказа да вземеш парите, така че поводът да се срещаме отпадна.
— Тогава ще си помисля още веднъж за парите — заяви той, а аз презрително изсумтях и в този момент много разумно прецених, че е глупаво да хващам такси, при положение че Стас е с кола.
— Можеш ли да ме закараш дотам? — поинтересувах се.
— За мен ще е истинско щастие — увери ме той и се лиши от последната ми капка доверие. Беше очевидно, че момчето е страхотен лъжец, а човек трябва да стои настрана от такива хора.
Ала се качих в колата и казах адреса, на който отивах. Стас първо кимна, после се навъси:
— Но това е в друг квартал. Защо трябва да ходиш в районното?
— Нали ти казах, че ме извикаха. Разпитваха ме за апартамента.
— За кой апартамент?
— Аз живея в един апартамент, а се водя в друг. Кой знае защо, заинтересували са се от онзи апартамент… — отбелязах, мръщейки се заради вътрешни терзания, тъй като трябваше да призная, че напоследък дори къръкщината ми се проявяваше по някакъв по-особен начин.
— Ами защо не се отбием там? — предложи Стас.
— В апартамента ли?
— Разбира се. Поне ще знаеш за какво става дума.
— Ирина би трябвало да си е вкъщи — казах, поглеждайки часовника си, и добавих: — Тя е квартирантката ми.
— Още по-добре — кимна Стас и ние потеглихме към апартамента.
Бях подготвена за всичко друго, но не и за това, което ме очакваше в действителност. Влязохме в двора и пред погледа ми се разкри напълно фантастична гледка. Прозорците на моя апартамент зееха като черни дупки, пък и целият блок имаше изключително жалък вид. Не беше нужна кой знае каква съобразителност, за да се досети човек, че тук съвсем скоро е бушувал пожар.
— Господи! — простенах, изгубила сили да гледам резултатите от поредния си фатален кутсузлук.
— Това твоят апартамент ли е? — попита Стас и се навъси.
— А ти съмняваш ли се?
— Сигурно квартирантката ти е забравила да изключи ютията или е станало късо съединение, случват се такива неща — утеши ме той и спря джипа до милиционерската газка пред входа.
На три крачки от външната врата се бе скупчила група граждани, която се състоеше от седем-осем души, предимно пенсионери. Рядко идвах тук и едва ли някой от съседите ме познаваше по лице, така че моята поява не предизвика вълнението им. Хукнах към третия етаж, а Стас едва успя да ме догони. Външната врата лежеше, съборена, в антрето сред сажди и боклуци. Апартаментът бе изгорял до такава степен, че по стените не бе останала дори мазилка, а пред погледа се разкриваха почернелите тухли.