Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
— Апартаментът застрахован ли е? — попита Стас, придържайки ме предвидливо за лакътя.
— Аха — отвърнах вяло и изкривих физиономия, тъй като бях на път да се разплача. — Какво е това…
В този момент от дъното на апартамента се появи мъж в милиционерска униформа и строго попита:
— Какво търсите тук?
— Ние сме собствениците на апартамента — повиши глас Стас. — Тоест тя е собственичката…
— Собственичката ли? — като че ли не повярва мъжът. — Собственичката я откараха в моргата…
Ако Стас още не ме държеше под ръка, щях да се срутя върху мръсния под или по-точно — върху бетонните плочи, но сега само омекнах в ръцете му, забелих очи и известно време пребивавах в състояние на пълна апатия. Извикаха „Бърза помощ“ (естествено Стас я извика, макар че никой не го бе молил да проявява подобна инициативност), състрадателните съседи ме приютиха и ми разказаха за събитията, които се бяха случили през тази нощ, макар че самите те не знаеха нищо конкретно за тях.
В резултат на всичко това пристигнах в милицията значително по-късно от часа, който ми бяха определили. Аз не можех да пазя равновесие, а в главата ми беше пълна мъгла и затова Стас поиска да дойде с мен. Следователят не ме наруга за закъснението, наля ми вода и ме помоли да не се вълнувам.
— Добре ли познавахте вашата квартирантка? — поинтересува се той, след като изпих две чаши вода една след друга и утихнах в мълчание.
Мисълта за Ира ме хвърли в ужас и едва не припаднах за втори път, но тъй като се изплаших от перспективата отново да извикат „Бърза помощ“ с нейните инжекции и прочее процедури, се взех в ръце и дори успях да отговоря:
— Не, разбира се. Тя ми беше квартирантка, а не приятелка.
— От колко време живееше в апартамента ви под наем?
— От половин година. Може би малко повече.
— Сама ли живееше?
— Водеше се, че живее сама, но не съм я следила.
— Ас какво се занимаваше?
— Учеше в колеж.
— Работеше ли?
— Според мен — не работеше.
— Интересно. Студентка в колеж да живее под наем… това е скъпо удоволствие. С какви пари е живяла?
— Не зная. Струва ми се, че беше от Тюмен, родителите й работят в нефтения бранш и сигурно са й помагали.
— А вие не познавахте ли приятелите й?
— Виждах се с Ирина само на пето число всеки месец, когато ми носеше парите за наема. Обикновено се срещахме в някое кафене. Идваше винаги сама.
— Значи не познавате никого, така ли? — гледайки ме проницателно, повтори въпроса си следователят, а Стас свъсено полюбопитства:
— Всъщност какво общо има това с пожара?
— Вие, младежо… — заговори много строго собственикът на кабинета, но Стас крайно нелюбезно го прекъсна:
— Аз съм й почти съпруг и всичко това съвсем пряко ме засяга — без да му мигне окото, излъга той.
Поразена от хорското нахалство, аз само поклатих глава. Следователят го погледна със съмнение и се покашля, но все пак отговори:
— Има основания да се предполага, че в апартамента е било сложено взривно устройство.
Лицето на Стас се изопна, очите ми се окръглиха, а вероятно и аз не изглеждах по-добре от него, тъй като следователят веднага ми предложи:
— Искате ли още вода?
— Не — завъртях отчаяно глава, опитвайки се да разбера какво става на този свят.
— Взривно устройство ли? — не повярва Стас.
— Да. И в резултат е загинал човек, затова в интерес ма следствието вие сте длъжни да съобщите всичко, което знаете за Ирина Николаевна Золотнянска. Приятелите й, познатите й, начинът й на живот… за нас всичко е важно. Никой не слага току-така бомба в апартамента на някого, за това трябва да има някаква сериозна причина.
— Ще се постарая — уверих го — да кажа всичко, което зная…
Дадоха ми лист и химикалка и аз се опитах да изцедя от съзнанието си всички сведения, които имах за Ирина. Но първо изгоних Стас, защото ми пречеше да се съсредоточа, следователят пък сам си излезе и докато го нямаше, успях да запълня листа с нервния си почерк (иначе почеркът ми си е хубав, но в момента просто бях страшно притеснена), без да зная дали ще има някаква полза от моите спомени.
Следователят надяна очилата на носа си, прегледа бегло написаното, а сетне се вторачи в мен, сякаш се опитваше да установи нещо. Разбрах, че спомените ми няма да му помогнат и че ми е ядосан. Въздъхнах засрамена, макар да знаех, че нямам никаква вина за това, тъй като с Ирина не водехме искрени разговори и се виждахме само по необходимост.
— Съседите казаха, че предишния ден при нея са идвали някакви младежи, които много приличали на бандити. Но те не търсели вашата квартирантка, а вас. Знаете ли нещо по този въпрос?