Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— Хората от рода Рейвънсууд — подметна друг, стар ловец — някога бяха за нас достоен и почтен род, но днес те омърсиха честта си: мастър Рейвънсууд се оказа презрян скъперник.
Тези думи предизвикаха единодушно одобрение сред всички присъствуващи и шумната дружина се втурна в кръчмата, където остана да пирува до късно през нощта.
Поради общителния си характер Бъкло не беше особено взискателен към избора на приятели и сега, влязъл в ролята на председателствуващ пиянската компания след непривично дългия си пост, дори по-точно въздържание, се чувствуваше напълно щастлив в кръга на сътрапезниците си, сякаш бе завързал познанство със синовете на най-знатни благородници. А Крейгънгелт имаше свои причини да налива масло в огъня, затова, разполагайки с известен запас груб хумор и изобилие от безсрамие, а също и от умение да изпее някоя по-дръзка песенчица, при това четейки без усилие в душата на възвърнатия приятел, този стар пройдоха ловко поддържаше в него необузданата му екзалтация.
През това време в Улфс Краг се наблюдаваше съвсем друга сцена. Рейвънсууд, погълнат от противоречиви мисли, не забеляза хитрината на Кейлъб и поведе гостите към голямата зала.
Неуморният Кейлъб, било поради дейната си натура, било поради факта, че бе свикнал да се труди от сутрин до късна нощ, успя, доколкото можа, да заличи следите от погребалното угощение в тази зала и въдвори някакво подобие на ред. Но колкото и да се стараеше бедният човечец, подреждайки жалките останки от мебелите, не бе по силите му да скрие потъмнелите голи стени, които придаваха на тази зала печален и мрачен вид. Тесните прозорци, вместени в дълбоки ниши, изсечени в дебелите, яки стени, по-скоро пречеха на светлината, отколкото я пропускаха вътре, а оловносивите облаци, забулили небето, още повече усилваха царящия в нея мрак.
Макар Рейвънсууд все още да изпитваше известна неловкост и смущение, той с цялата галантност, присъща на изискания мъж от онези далечни дни, подаде на дамата ръка и я поведе към горния край на залата, а баща й се спря до вратата с явното намерение да свали шапката си и наметалото. В този миг портите на замъка се затвориха с трясък. Непознатият трепна, отиде бързо до прозореца и като видя, че двукрилата врата на замъка е затворена, а слугите му са вън, хвърли уплашен поглед към Рейвънсууд.
— Няма от какво да се боите, сър — мрачно изрече Рейвънсууд, — тези стени засега са все още годни да защитят госта ми, макар вече да не могат да му окажат подобаващо гостоприемство. Но надявам се, настъпи време да узная — прибави той — кой оказва чест на разорения ми дом.
Младото момиче остана безмълвно и неподвижно; бащата — а тези думи на Рейвънсууд бяха отправени към него — имаше вид на артист, който, дръзнал да се нагърби с непосилна роля, е забравил репликите си точно в момента, когато публиката очаква той да заговори. Опита се да прикрие неловкостта си с външни форми на учтивост според каноните за светско възпитание; направи поклон, но единият му крак се хлъзна напред, сякаш той правеше крачка към Рейвънсууд, а другият бе отдръпнат назад, като че се готвеше да избяга. После бащата развърза шнуровете на наметалото си и повдигна бобровата си шапка, но пръстите му действуваха така тромаво, сякаш наметалото бе подплатено с ръждясало желязо, а шапката тежеше колкото оловна плоча. Мракът се сгъсти, като че за да прикрие чертите на непознатия, който с такова явно нежелание откриваше лицето си. Колкото повече се бавеше той, толкова по-силно ставаше нетърпението на Рейвънсууд; младият мъж с мъка сдържаше вълнението си, породено навярно от съвсем други мисли. Едгар употреби всичките си старания, за да си наложи да мълчи, докато непознатият очевидно все още не намираше нужните думи, за да изрази онова, което смяташе за необходимо. Накрая Рейвънсууд не издържа:
— Сър Уилям Аштън явно не желае да назове името си в замъка Улфс Краг.
— Надявах се да си спестя това — изрече лорд-пазителят като някакъв дух, получил от своя заклинател правото да заговори. — Много съм ви признателен мастър Рейвънсууд, че сложихте началото на едно познанство, тъй като обстоятелствата — нещастни обстоятелства, бих си позволил да отбележа — направиха за мене тази крачка крайно затруднителна.
— Трябва ли да смятам, че дължа честта за това посещение не само на чистата случайност? — мрачно изрече Рейвънсууд.
— Не съвсем — прибави лорд-пазителят, като полагаше усилия да изглежда спокоен, макар че в душата си навярно изпитваше съвсем различно чувство. — Няма да скрия, отдавна желаех тази чест, но изглежда, ако не беше бурята, вие едва ли щяхте да се съгласите да ме приемете в дома си. Дъщеря ми и аз благодарим на случая, който ни даде възможност да изразим признателността си на храбрия младеж, комуто дължим живота си.