Ламермурската невеста [bg]

Но преди да бе направил и крачка, до непознатия се приближи младата дама, за която говорихме по-горе, придружавана от нейните слуги.

— Дъще моя — обърна се непознатият към дамата с маска, — това е Едгар Рейвънсууд.

Налагаше се Рейвънсууд да изрече в отговор няколко учтиви думи или поне да се осведоми за името на непознатия и дъщеря му, но грацията и плахата скромност на младото момиче така го поразиха, че той за миг изгуби способността си да говори.

През това време облакът, отдавна надвиснал над скалата с кулата, неусетно бе нараснал и обвил небето с гъста тъмна пелена; вече нищо не се виждаше в далечината, а по-близките предмети изглеждаха черни, морето стана оловносиво, обраслата с калуна равнина — наситенокафява; няколко пъти отекнаха далечни гръмотевици, блесна светкавица — една, после друга; те изтръгваха от тъмнината възправящите се в далечината сиви кулички на Улфс Краг и озаряваха с трептящо червеникаво сияние разпенените гребени на морските вълни.

Конят на очарователната дама започна да показва признаци на уплаха и неспокойствие и Рейвънсууд реши, че той като мъж и благородник не може в такъв момент да остави младата дама на грижите на остарелия й баща и раболепните слуги. Според разбиранията му вежливостта налагаше да хване коня й за юздата и да й помогне да се справи с уплашеното животно. Междувременно възрастният господин каза, че бурята, изглежда, се усилва и тъй като до имението на лорд Битълбрейнс, където те гостуват, е много далеч, би бил крайно благодарен на Рейвънсууд, ако му посочи някое близко място, където те да се укрият от дъжда. При това той хвърли толкова умолително-смутен поглед към Улфс Краг, че на Рейвънсууд не му оставаше нищо друго освен да предложи на възрастния господин и неговата дъщеря, изпаднали в такава беда, временно подслон в своята кула. И наистина състоянието на прекрасната конничка правеше това съвсем наложително: докато й помагаше да обуздае коня, Рейвънсууд забеляза, че девойката трепери и е силно развълнувана: тя очевидно се боеше от надвисналата буря.

Не е известно дали страхът й се предаде на Рейвънсууд, но и той внезапно бе обзет от непонятно вълнение.

— Кулата Улфс Краг — каза той — не може да ви предложи нищо освен покрив, но ако в този миг това е достатъчно…

И млъкна, сякаш не намери сили да довърши фразата си. Но възрастният господин, натрапил се за спътник, побърза да се възползува от неволно изтърваните думи и да приеме като покана това, което беше само блед намек за гостоприемство.

— Бурята — рече той — е достатъчен повод да оставим настрана всякакви официалности. Дъщеря ми има крехко здраве. Тя неотдавна преживя силна тревога. Ние сами измолихме вашето гостоприемство, но обстоятелствата, при които се намираме, биха могли според мен донякъде да ни оправдаят. Благополучието на дъщеря ми е по-скъпо за мен от правилата на етикецията.

Пътят за отстъпление бе отрязан и като хвана за юздата коня на младата дама, за да не би да се подплаши и да хукне при неочаквано отекнал гръм, Рейвънсууд поведе гостите към замъка. Смутът, обзел го в първите минути, не му попречи да забележи, че смъртната бледност, покрила шията, челото и онази част от лицето на спътницата му, която маската оставяше незакрита, сега се бе сменила със силна руменина и младият човек почувствува с нарастващо смущение, че по силата на някакво необяснимо сходство самият той започва да се изчервява. Под предлог че се безпокои за здравето на дъщеря си, непознатият не сваляше очи от младите и докато конете изкачваха стръмнината към замъка, внимателно следеше израза на лицето на Рейвънсууд. Скоро достигнаха стените на старата крепост и противоречиви чувства изпълниха душата на Рейвънсууд. Като въведе конниците в пустия двор, той започна да вика Кейлъб със суров, едва ли не свиреп глас, а това никак не подхождаше на ролята му на любезен домакин, който приема знатни гости.