Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
Кейлъб се появи. Такава бледост нямаше и на лицето на очарователната непозната при първите тътени на гръмотевицата! Никой никога и при никакви обстоятелства не е побледнявал така, както страдалецът слуга, като видя гостите на замъка, и си спомни, че наближава времето за обяд.
— Побъркал се е! — измърмори старецът. — Да, съвсем се е побъркал! Да доведе тук знатни хора — дама и толкова слуги с тях! В два часа след пладне!
Доближил господаря си, Кейлъб започна да се извинява, че е пуснал всичките слуги на лов.
— Не очаквах ваша милост да се върне преди мръкване — обясни той. — Страхувам се, че скоро няма да се отзоват на виковете ми тия безделници…
— Спри, Болдърстън! — сурово го прекъсна Рейвънсууд. — Шегите ти сега са неуместни. Сър — обърна се той към госта си, — този старец и прислужницата, която е по-стара и по-глупава от него, са цялата ми свита. Угощението, което бих могъл да ви предложа, е още по-оскъдно, отколкото може да се очаква, като гледате тази моя жалка свита и старото ми жилище. Но така или иначе, всичко, което имам, ще бъде на ваше разположение.
Поразен от разкрилата се пред очите му картина на разруха, или по-точно запустение, на която ниско надвисналият облак придаваше още по-мрачен колорит, а може би и обезпокоен от властния тон на Рейвънсууд, непознатият се озърташе с тревога и явно съжаляваше, че побърза да приеме поканата. Но сега той нямаше друг изход: сам се бе поставил в това неловко положение.
Що се отнася до Кейлъб, публичното и безусловно признание на стопанина за това, че е гол като тояга, напълно го зашемети; в продължение на няколко минути той си мърмореше нещо в брадата, която вече шести ден не бе опитала докосването на бръснач.
— Побъркал се е… Съвсем се е побъркал! Да, душата ми на дявола да бъде отредена — добави той, призовал на помощ всичката си находчивост и съобразителност, — ако не успея да спася честта на рода, дори мастър Рейвънсууд да е така безумен, както седмината мъдри първенци.
Кейлъб смело доближи гостите и въпреки гневните, нетърпеливи погледи, които му отправяше Рейвънсууд, попита важно младата дама не би ли пожелала да й бъдат поднесени някакви закуски, чаша токайско, отлежал херес или…
— Престани с тази твоя неуместна палячовщина! — подвикна му Рейвънсууд. — Отведи конете в конюшнята и не ни досаждай с глупавите си измислици.
— Заповедите на ваша милост винаги ще бъдат изпълнявани най-точно — отвърна Кейлъб, — но ако вашите високопочтени гости не ще благоволят да опитат нито хереса, нито токайското…
В този миг гласът на Бъкло, надвил чаткането на копитата и рева на роговете, извести за приближаването си начело на едва ли не цялата доблестна дружина ловци, които изкачваха стръмната и тясна пътека, водеща към кулата.
— Дявол да ме вземе, ако им се предам! — възкликна Кейлъб, без да пада духом дори при това ново нашествие на филистимляни. — Проклетият нехранимайко! Хем знае на какъв хал сме тука и пак помъкнал подире си цяла тълпа негодници, които си мислят, че замъкът пращи от бренди — като вода в геран. О, ако мога да се отърва от тия зяпнали будали лакеи, дето се домъкнаха при нас и си пъхат носа навсякъде, аз с господарите им лесно ще се справя.
Какво направи Кейлъб за осъществяването на смелия си замисъл, читателят ще научи от следващата глава.
ДЕСЕТА ГЛАВА