Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Ребека не сваляше очи от лицето му — бледо, красиво и меланхолично.
— Но вие знаехте — рече тя.
Лорд Байрон бавно поклати глава.
— Не може да не сте знаел — момичето инстинктивно вдигна ръка към шията си и докосна белезите си. — Това е изключено — тя забеляза, че лорд Байрон се взира в тях с хладни и бляскави като скъпоценни камъни очи и свали ръката си. — А жаждата за кръв? — попита тя тихо. — Не разбирам. Какво стана с нея?
— Не я чувствах вече — отвърна Байрон, замисляйки се за миг.
— Но преди я чувствахте. В планината, казахте, че сте я усещал.
Лорд Байрон кимна незабележимо.
— Точно тогава започнах да вярвам, че е плод на фантазията ми — рече той тихо. — Подушвах живота край себе си — хората, живите същества, дори цветята и това наистина ме опияняваше, но не изпитвах жажда. Веднъж, когато яздех край залива Лепанто, забелязах над главите ни да лети орле. Веднага почувствах как желанието ме обзема — планините се издигаха от единия край, гладката вода — от другия, а едно живо същество се рееше помежду им. Усетих болезнена жажда за кръв, не просто глад — исках и аз да се извися и да бъда свободен като птица. Вероятно ми се щеше тя да стане част от мен. Извадих пушката си, стрелях и видях как орлето падна на земята. Беше само ранено и се опитах да го спася — гледаше ме толкова умно. Но то залиня и след няколко дни умря. Почувствах ужасна мъка заради стореното. Това бе първото живо същество, което убивах след пашата. Оттогава повече не съм се опитвал, надявам се и никога да не се опитам да убия друго животно или птица.
— Не — Ребека поклати глава, — нищо не разбирам — тя си спомни тялото на скитника на брега до моста Уотърлу, както и лекото изтичане на собствената си кръв. — Орле? Защо ще изпитвате съжаление към едно орле?
— Нали вече ви обясних — рече лорд Байрон с хлад в гласа. — Исках то да стане част от мен. Беше толкова живо. А като го убих, аз унищожих точно това, което ме привличаше.
— Но не постъпвахте ли по същия начин през целия си живот?
Вампирът сведе глава.
— Може би — отвърна тихо той. Лицето му се криеше в сянка — Ребека не можеше да види дали не е ядосан. Когато отново вдигна очи, те бяха безизразни. Чак след като заговори, погледът му постепенно се оживи.
— Трябва да ми повярвате — каза лорд Байрон. — Не усещах никаква жажда. Поне в първите месеци. Изпитвах само чувства — безбройни желания, предполагащи още по-големи наслади, по-красиви дори от сънищата ми. През нощта, когато изгрееше кръглата луна, а въздухът се изпълнеше с уханието на планински цветя, ми се струваше, че се намирам във вечността. Усещах спокойствие, във вените ми пулсираше неимоверната радост, че имам възприятия, че съзнавам, че съществувам. Допирът до нервите ми беше приятен — най-малкото трептение достигаше до тях и тръпката, на удоволствие се предаваше по цялото ми тяло. Във всяко нещо имаше чувственост — в целувката на бриза, в мириса на цветето, в дъха на живота във въздуха и около мен.
— А Хайде? — Ребека се опита да не звучи заядливо, но не успя. — Сред цялото това истинско щастие какво ставаше с нея?
Лорд Байрон подпря брадичка с ръка и след малко рече:
— Мъката понякога носи своя собствена сладост. Тя е като тайнствена дрога — радост, която не би изневерила на верния си поклонник — той се наведе напред. — Аз разбира се, продължавах да тъгувам за Хайде, но сякаш се къпех в тъгата си. Тази неспособност да изпитам истинска болка ме безпокоеше. Струваше ми се, че е белег за моята променена човешка същност. В същото време, колкото и да се мъчех да заплача, не съжалявах за тази промяна. Разбира се, промяната щеше да настъпи… — той замълча. — Да, щеше да настъпи — Байрон се вгледа в Ребека, както й се стори, почти със съжаление. Тя помръдна смутено, но отново се озова под ледения му поглед. Лорд Байрон протегна ръка да я погали по страната или по дългата коса, но също замръзна. — Щеше да дойде време — прошепна той, — в което жестоко да жаля за Хайде. Да, това предстоеше. Но още беше рано. Радостта от новото ми състояние изглеждаше непомрачима. То представляваше някаква особена лудост. Всичко друго изчезваше — Байрон се усмихна. — Дори скръбта ме опияняваше. Той кимна.