Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

— Какво му казахте тогава? — попита Ребека.

Лорд Байрон я погледна. С едва забележима усмивка на уста той се взираше в мрака. Изведнъж се намръщи.

— Да му кажа?

— На Хобхаус — казахте ли му истината?

— Истината? — изсмя се лорд Байрон. — Каква истина?

— За вашето превъплъщение.

— Във вампир ли? — Байрон отново се засмя и поклати глава. — В мое отсъствие Хобхаус бе слънчасал. Той по начало си изглеждаше червендалест, но тогава приличаше просто на варен рак. Освен това имаше и проблеми със стомаха. Цяла нощ се мяташе в тъмното, пъшкаше и пърдеше. А пък и не беше от най-лековерните, дори когато нямаше проблеми. Така че, госпожице Карвил, аз не му казах нищо — просто човекът си имаше свои грижи. Моментът не беше подходящ за драматични откровения.

— Но въпреки това сигурно се е досетил.

— Да, разбира се, досети се, че нещо се е случило. Но какво точно? Аз самият не бях съвсем наясно. Хобхаус изглеждаше толкова жив, нали разбирате — Байрон се усмихна и за секунда нещо като симпатия се появи в очите му. — Само няколко часа, прекарани с Хоби, с неговото мърморене, почесване и оплакване от газовете, бяха напълно достатъчни, за да забравя за вампиризма. Още повече да повярвам, че и аз съм станал един от тях. Започнах да се съмнявам дали всичко това се е случило с мен — дали просто не съм го сънувал. Само че през цялото време без никакво колебание усещах сърцето си изтръпнало — силно изтръпнало от болезнената загуба. Изпитвах дълбока самота и Хайде ми липсваше. Чувствах се сам — Хайде лежеше мъртва на дъното на езерото Трихонида. Изглежда нещо наистина се бе случило с мен, нещо много странно, както вече ви казах — сетивата ми сякаш не ми принадлежаха, сякаш бяха на някакъв дух или на ангел. Усещах това, което смъртните не долавяха. Най-слаб полъх на въздуха по лицето ми, недоловим шепот — различните сигнали направо ме заливаха. Страсти с необикновена красота и сила. Погалех ли кожата на ръката си, чувах шум като от влачене на стол, надушвах миризмата на свещта, с часове се взирах в пламъка й — все дребни неща, но те ме очароваха и ми носеха наслада, която беше… — Байрон млъкна, после тръсна глава — неописуема — усмихна се и се погали по ръката, преживявайки отново спомените. — Всичко изглеждаше променено — прошепна той, — напълно променено. Затова се чудех какво е станало със света или с мен. Какво бе породило това мистериозно състояние.