Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
— Каквото изглежда — усмихна се Амеротке и се изправи. — Любовен рай, Шуфой. Занесе ли указанията ми където трябваше?
— Асурал, неговата храмова охрана и всички безделници, които можа да подбере, сега претърсват земята в имението на Ипуе. Господарката Мериет е особено доволна.
— Добре — усмихна се Амеротке. — Е, знам, че Шурат ни очаква, но преди това, Шуфой, собственикът на това заведение…
Долу на улицата бижутерът все така проявяваше неохота да разговаря. Когато Амеротке го сплаши с двамата меджаи, застанали прави на стража до външната стълба, негодникът стана по-отзивчив и увери съдията, че доколкото той знае, Ипуе е имал много посетителки, макар всичките да бяха останали забулени в пълна мистерия.
— Забулени и маскирани — разпери ръце бижутерът, — това е всичко, което мога да кажа. Кои бяха те? — той поклати глава. — Изглеждаха хубави: стройни, с фини, изящни глезени, боядисани нокти, бляскащи гривни и пръстени на ръцете и краката, които подрънкваха, докато се качваха нагоре по външните стълби. Ипуе винаги ги очакваше, но повече от това, господарю съдия, не мога да кажа.
Амеротке му благодари и тръгна.
— Едва ли са били куртизанки — промърмори Надиф, като го настигна. — Професионалистките не се притесняват да показват лицето си. Всъщност — разсмя се той, — то дори е част от стоката, която продават.
Началникът се обърна, извика на меджаите да го последват и те отново си запроправяха път през вонящите сокаци към Голямото пристанище на Нил. То бе по-оживено и от мравуняк. Хамали и слуги носеха денкове, търговци и благородници се поклащаха на богато украсените самари на магарета с пищни сбруи; виждаха се дами в носилки; изгорели от слънцето моряци шумно си проправяха път през тълпата, бързайки да стигнат до корабите и лодките си; кръчми и бордеи се нижеха край вълнолома. Кошари с малки жирафчета, маймуни, кози, овце и гъски издаваха гранива воня, която ставаше още по-задушлива, когато се смесеше с миризмите на тиня и риба, идващи от реката. Шарлатани и клоуни викаха и шумно рекламираха услугите си, надявайки се да привлекат повече клиенти. Сводници сновяха из тълпата, шмугваха се напред-назад, разяснявайки с шепот прелестите на своите красавици. Хора-гущери и хора-скорпиони54 се оглеждаха крадешком за лесна плячка. Свещеници се тълпяха, за да отидат до Некропола. Три погребални шествия стояха с приготвени сандъци и саркофази; хоровете нетърпеливо чакаха да запеят. Господарите на гробниците обучаваха опечалените как да се държат, какво да правят в различните етапи на ритуала.
Амеротке и придружителите му си пробиваха път с лакти, а Шуфой зорко следеше за „заблудените“ пръсти на ловките мъже-гущери. Съдията се насочи надолу към малък кей и използвайки фараонския си картуш, успя да осигури една дворцова баржа, „Царският хор“, развяваща имперското знаме. Те се качиха на борда и матросите я оттласнаха от брега. Един моряк стоеше на борда и свиреше като с рог през голяма раковина. Виещият звук, подобен на сирена, предупреждаваше другите съдове да направят път на фараонския пратеник.
Нил течеше, ленив и муден. Въздухът, дори и далеч от бреговете, бе наситен с миризмите на спарен такелаж, тиня, дзифт и престояла риба. В средата на течението имаше дори повече погребални кораби, отколкото покрай брега, на някои кабините бяха съвсем прости, а на други — драпирани с бродиран плат или с кожа. На палубите им стояха опечалените, обърнати с гръб към по-бавната баржа за ковчезите, представляваща имитация на тайнствения кораб, който превозил Озирис до Далечния хоризонт. „Царският хор“ обаче имаше екипаж от опитни гребци и лесно си проправяше път през оживената като централен булевард вода. Птици се стрелкаха нагоре и се спускаха надолу, пикираха и се рееха из въздуха. Над всичко това, извивайки се като тъмна переста сянка на фона на светлосиньото небе, се носеха огромни лешояди и ястреби, долетели от пустинята, за да пируват с изобилната мърша наоколо. Седнал до Надиф на кърмата, Амеротке се чудеше какво ли ще може да им каже Шурат, докато баржата се носеше като стрела през водата към основното пристанище на Града на мъртвите: Вечния дом на Озирис, чиято огромна статуя се извисяваше над главния вход на Некропола. Въпреки горещата мараня и облаците прах съдията все пак можеше да различи отделните слоеве на Града на мъртвите: редиците на къщите, вилите и работилниците, сбутани едни в други, покатерени по склона на планината, прорязан от различни пътища и лъкатушещи тесни пътечки. Амеротке се държеше здраво и остана непоклатим, докато баржата правеше остър завой, за да акостира на пристана. Накрая маневрата приключи успешно и съдията и придружителите му слязоха на брега и започнаха да се промъкват през гъстата, притискаща ги отвсякъде тълпа, като се мъчеха да отвяват настрани прашните облаци и хилядите мухи. Шуфой отвори слънчобрана, но Амеротке се отказа от него; не му даде сърце да каже на дребосъка, че е твърде дребен, за да му го носи. Вместо това закрачи устремно напред, а останалите, заедно с двамата меджаи, го следваха по петите. Сега вече се намираха в Страната на смъртта, Входа към Далечния изток, Прага на Далечния хоризонт, зад която лежаха гробниците, Домовете на милионите години. Вътрешният град бе посветен изцяло на смъртта. Тук опечалени се приготвяха да вземат участие в предстоящите погребални обреди, а наетите хорове репетираха химна: „Когато най-добрите отиват на Запад55, тогава и боговете ридаят…“
54
Джебчии, най-общо. — Б.пр.
55
Тук под Запад се има предвид Задгробният свят. — Б.пр.