Последният довод на кралете [bg]

Работа на командира е да дава личен пример за безстрашие и смелост, така че хората му да нямат друг избор, освен да го последват. Джизал, естествено, добре го знаеше. Но въпреки това, поглеждайки надолу по склона, не можеше да спре да мисли за огромния брой мъже от другата страна и страховитата решителност, която излъчваха. И погледът му не спираше да се стрелка тревожно към неговите тънки, оскъдни редици от войници с нерешителност в погледите. Не можеше да спре и да криви физиономия и да дърпа нервно яката на куртката си. Проклетото нещо беше по-стегнато от всякога.

— Как ще желаете да разгърнете полковете, господине? — попита адютантът му, майор Опкер, с изражение, което някак успяваше да е едновременно угодническо и снизходително надменно.

— Да разгърна… а, да… — Джизал започна трескаво да преравя мислите си за нещо що-годе уместно, което да каже. За нещо правилно и дума не можеше да става. Той още в началото на военната си кариера беше научил, че ако човек има компетентен командир над себе си и кадърни войници под себе си, то той самият няма нужда да знае каквото и да било. Тази стратегия му върши страхотна работа в продължение на няколко спокойни мирновременни години, но сега единственият й недостатък изпъкна с цялата си тежест. Ако по някакво чудо човекът се издигнеше до командир на част, цялата система рухваше в краката му.

— Разгръщане… — изръмжа той и сбърчи чело, преструвайки се, че оглежда местността, въпреки че имаше едва смътна представа какво точно означаваше да прецениш терена. — Пехотата в двоен строй… — започна предпазливо, припомняйки си части от история, която беше чувал от Колем Уест. — Зад онзи жив плет. — Замахна важно с офицерската си палка. Благодарение на дългите тренировки пред огледалото поне в употребата на този офицерски атрибут беше истински експерт.