Човек на почит

— Жена ти е бил мъж? — попита Бепи с недоумение.

— Разбира се. Абсолютно се разбира. Всички съпруги са мъже в тия френски зандани.

— Какво стана с него?

— Взеха ми го. Беше кльощаво дребно човече, стар гарван, ама не разполагах с нищо друго. Имах страшна нужда — много бях загорял — и затова го взех за жена. — Той се изсмя и започна да си спомня. — Дребният му стар гарван, съпротивляваше ми се, докато не ми остана друг избор, освен да му причиня болка. Бореше се и ме хапеше по рамената, докато му изпаднаха изкуствените зъби, ама накрая ми стана жена. Той ме кръсти мистър Йом, дъртият му гарван. Беше смешен, обаче жилав като стара пуйка. Казвам ти, тая пуйка беше жилава.

— Той откъде беше? От Бруклин ли? Сигурен ли си, че не ти е викал „молиньом“27?

— Да, май беше от Бруклин. Много говореше за Ню Йорк. Виж сега, един ден малката катеричка ме хапеше. Скиваш ли ми рамото? — Той се завъртя, за да го покаже на Бепи. — Виждаш ли белега? Ей тука ме ухапа. Тогава му настъпих фалшивите зъби и ги натроших на парчета. После говореше много лигаво и неразбираемо. Затова ми се струва, че ми викаше мистър Йом. Беше стар, ама аз го работех яко, много яко, та накрая почна да си говори сам. Проклетият му гарван съвсем откачи и почти ме накара и мене да откача от непрекъснатото му фъфлене без зъби денем и нощем. Една нощ го облъсках, съвсем малко, и пазачите го преместиха в съседната килия. Ама аз го скивам през оная решетка горе. Тя гледа към неговата килия. Качвам се горе и му приказвам.

Стените на затвора бяха от дебел каменен зид. Единственото проветрение беше отвор в горната част, преграден с желязна решетка. Зелен мъх бе застлал като килим пода и стените.

— Качвам се понякога, когато съм на кеф, там горе и приказвам на мойта булка. Обяснявам му колко ми е било хубаво с него и го питам ’що толкова се дърпаше. Ама той си фъфли, все фъфли.

Огромният негър се усмихна. Белите му зъби и розовият език проблеснаха в сумрака като в ужасен сън.

— Може ли да видя този човек? Къде е той сега? — попита Бепи.

— Не съм сигурен, че искам да видиш жена ми. Двете може да се скарате, а аз не обичам моите момичета да се карат. — Мистър Йом го погледна подозрително.

Бепи преглътна трудно при тази забележка, но поставяйки под съмнение сериозността й, отвърна:

— Не се притеснявай, мистър Йом. Няма да се скараме. Как се казва?

— Името му е Хенк. Хенк Морелио.

— Да не би да искаш да кажеш Хенк Морели?

— Нещо такова. Тоя малък жабар денонощно налиташе на бой — добави Йом, поклащайки глава в израз на нещо като възхищение от Хенк.

— Познавах един главен сержант в нашата дивизия, който беше от моя квартал в Бруклин. Брат му, Ралфи, имаше сергия за лимонов сладолед. Фамилията им беше Морели. Не си спомням дали първото му име беше Хенк. Как е попаднал в затвора? Какво е направил?