Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— По-спокойно! — каза Роса. — Какво да направя сега, да се гръмна ли!? Нали трябва да насърчаваме клиентите, ако искаме работата да потръгне. А той беше изял три порции, Мария, три енчилади! И си ги плати човекът. Е? Какво ще кажеш?

Мария подсмъркна, намерила морална опора в доводите на сестра си.

— Ще кажа, Роса… ще кажа, че на майка ни ще й олекне, пък и на твоята душа ще олекне, ако поискаш прошка от Дева Мария и Санта Роса.

Роса се усмихна широко и взе Мария в прегръдките си.

— Аз точно това направих, мила. Още щом той си тръгна. Едва беше прекрачил прага, и аз се помолих за прошка.

Мария се откъсна от прегръдката й и с обляно в сълзи лице влезе в стаята си. Десет минути седя коленичила пред Девата на стената. После стана и се хвърли в ръцете на Роса.

— Роса, сестрице моя — възкликна радостно тя, — мисля, че аз също трябва да насърчавам клиентите.

Облени в радостни сълзи, двете сестри едва не се задушиха в прегръдките си.

Този ден отбеляза поврат в живота на сестрите Лопес. Вярно, гостилничката не се превърна в процъфтяващо предприятие, но от този ден нататък „испанските специалитети“ се харчеха достатъчно, за да имат сестрите какво да ядат и да носят ярки басмени рокли на широките си, заоблени гърбове. Иначе те оставаха все така религиозни. Съгрешеше ли някоя от тях, отиваше право при малкия порцеланов образ на Девата, окачен сега за по-удобно в коридорчето между двете стаи, и я молеше за прошка. Тъй де, бива ли да се натрупа цял куп грехове! Те изповядаха всеки грях още щом го стореха. Подът вече се беше излъскал под образа на Девата, гдето коленичеха по нощници.

Сестрите си живееха съвсем безметежно. Нямаше и помен от съперничество или вражда между тях, защото си приличаха почти като две капки вода, макар Роса да бе по-голяма и по-смела. Мария беше малко по-дебела, а Роса — малко по-висока; така че се получаваше равновесие.

Сега къщата кънтеше от смях и радостни възклицания. Двете все пееха, докато приплескваха костенурките върху каменните плочи с пълните си, силни ръце. Речеше ли някой клиент нещо смешно, кажеше ли Том Бреман, ядейки третата порция тамал: „Роса, много нашироко живеете, от тоя живот ще ви се пръснат шкембетата, ако не му сложите край“, сестрите се кикотеха и кискаха половин час след това. Дори чак на другия ден, докато приплескваха костенурките върху камъка, те си спомняха тази смехория и отново се кискаха. Защото сестричките знаеха как да запазят смешното, как да го коткат и мамят, дорде го изцедят докрай. Дон Том е чудесен човек, казваха те. Много смешен… и богат. Веднъж изяде пет порции чиле кон карне10. И не само това, ами той беше омбре фуерте, о, много силен мъж, което е рядкост при богатите. Като си спомняха това, те клатеха мъдро глави над плочите — като дегустатори, които си припомнят някое много хубаво вино.