Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Разбира се — съгласи се Джон Уайтсайд. — Между другото, как се развива малкият Молтби?
— О, той е много будно момче и много любознателно. Според мен той е едва ли не гениален.
— На съвещанията на настоятелството често става дума за него. Сигурно знаете, че битовите му условия не са такива, каквито трябва да бъдат. Днес го наблюдавах нарочно. Горкото дете, та то ходи почти голо.
— Вижте, той живее при по-особени условия. Учителката се почувствува задължена да защити Джуниъс. — Те може да не се покриват с обичайните разбирания за дом, но това не значи, че са лоши.
— Не ме разбирайте погрешно, госпожице Морган. Ние нямаме намерение да се месим в личните им работи. Само искаме да подарим на детето едно-друго. Знаете колко беден е бащата.
— Зная — каза тихо тя.
— Госпожа Мънро е купила няколко дрешки. Бъдете така добра да го повикате, за да му ги предадем.
— О, не! В никакъв случай… — подзе тя.
— Защо не? Става дума само за няколко ризки, едни панталони и чифт обувки.
— Само ще го накарате да се притесни, господин Уайтсайд. Той е доста честолюбиво хлапе.
— Да се притесни от това, че му даваме нови дрехи? Глупости! Струва ми се, много повече би се притеснявал, ако ги няма. Но да оставим притесненията, може ли по това време на годината човек да ходи бос? От една седмица насам всяка нощ пада слана.
— И все пак моля ви да не правите такъв подарък — настоя безпомощна тя. — Много ви моля.
— Госпожице Морган, не мислите ли, че излишно раздувате въпроса? Госпожа Мънро вече си е направила труда да накупи тези неща. Моля, повикайте детето, за да му ги даде.
След няколко секунди Роби стоеше пред тях. Невчесаната му коса падаше върху лицето му, а очите му още святкаха от възбуда — на двора се водеше жестока битка. Съпругите дойдоха напред и се заусмихваха мило на момчето, като гледаха да не се вторачват в парцаливите му дрехи. Роби взе да се озърта неспокоен.
— Госпожа Мънро иска да ти даде нещо, Робърт — каза госпожица Морган.
След този увод госпожа Мънро пристъпи напред и сложи пакета в ръцете му.
— Я какво добро момченце!
Роби остави внимателно пакета на пода и сложи ръце на гърба си.
— Отвори го, Робърт — обади се строго Т.Б. Алън. — Що за възпитание?
Роби го изгледа с неприязън.
— Да, сър — каза той и развърза канапа.
Пред него лежеха ризите и панталоните и той ги гледаше с недоумение. После очевидно разбра какво значи това. Лицето му пламна. За миг той се огледа трескаво, като хванато в капан зверче, и после излетя светкавично от стаята. Настоятелството го чу как взе стълбите на два скока и толкоз — изчезна.
Госпожа Мънро се обърна безпомощно към учителката:
— Но какво му е на това дете?
— Мисля, че го притеснихте — отвърна госпожица Морган.
— Защо да сме го притеснили? Бяхме толкова мили с него.
Учителката се опита да им обясни и дори се поядоса, докато им обясняваше.
— Как да ви кажа… допреди малко той нямаше представа, че е беден.
— Грешката е моя — призна си Джон Уайтсайд. — Извинявайте, госпожице Морган.
— Но какво можем да направим за него? — попита Бърт Мънро.
— Не зная. Просто не зная.
Госпожа Мънро се обърна към мъжа си:
— Бърт, мисля си, че ако отидеш да поговориш с господин Молтби, това може да помогне. Не е нужно да се караш с него. Само му обясни, че едно дете не бива да ходи босоного по сланата. Може пък да те разбере. И да накара Робърт да вземе дрехите. Какво ще кажете, господин Уайтсайд?
— Аз съм против. И ще отстъпя само ако всички гласуват срещу моето възражение. И без това направих достатъчно голяма беля.
— Мисля, че неговото здраве е по-важно от неговата чувствителност — упорствуваше госпожа Мънро.
На двадесети декември разпуснаха учениците за Коледа. Госпожица Морган възнамеряваше да прекара ваканцията в Лос Анджелос. Докато чакаше на кръстопътя автобуса за Салинас, по пътя откъм Небесните пасбища се зададе някакъв мъж с едно момченце. Тя забеляза, че бяха облечени в евтини нови дрехи и вървяха, сякаш страдаха от болки в краката. Когато наближиха, тя се вгледа и позна Роби. Лицето му беше навъсено и тъжно.
— Робърт! — възкликна тя. — Какво става? Къде си тръгнал?
Отговори й мъжът.
— Отиваме в Сан Франциско, госпожице Морган.
Тя се сепна. Това беше Джуниъс, само че с обръсната брада. Учителката едва сега забеляза колко стар беше той. Дори очите му, в които преди святкаше младежки блясък, сега изглеждаха стари. Бледостта му естествено се дължеше на това, че досега брадата бе пазила лицето му от слънцето. Изражението му издаваше дълбок душевен смут.