Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— За ваканцията ли отивате? — попита госпожица Морган. — Аз много обичам да гледам магазините в големия град около Коледа. Мога да ги обикалям дни наред.
— Не — отвърна бавно Джуниъс. — Връщаме се завинаги. Аз съм счетоводител, госпожице Морган. Поне бях счетоводител до преди двайсет години. Мисля да си потърся работа. — В гласа му се усещаше болка.
— Но защо сте решили така? — учуди се тя.
— Досега не съзнавах, че тук навреждам на детето — обясни направо той. — Това просто не ми идваше наум. А би трябвало да се сетя. Той не бива да расте в немотия. Нали ме разбирате, госпожице? Аз нямах представа какво говорят хората за нас.
— Но защо не си останете във фермата. Тя е толкова хубава.
— В нея няма препитание за мен, госпожице. Аз нищо не разбирам от земеделие. Оставям Якоб да се грижи за нея, но той, знаете, е много мързелив. По-късно, щом се удаде възможност, ще я продам, за да осигуря на Роби някои неща, от които е бил лишен досега.
Госпожица Морган се ядоса, а същевременно й идеше да се разплаче.
— Нима обръщате внимание на дивотиите, които хората говорят?
Той я погледна изненадан.
— Не обръщам, естествено. Но не можете ли да разберете, че едно подрастващо момче не бива да се отглежда като животинче?
Автобусът се зададе по шосето. Джуниъс посочи към Роби.
— Той не искаше да дойде. И забягна в гората. Едва снощи успяхме да го хванем с Якоб. Много дълго е живял като зверче, нали разбирате? Освен това той не подозира колко хубаво е в Сан Франциско.
Автобусът спря със скърцане. Джуниъс и Роби се наместиха на задната седалка. Госпожица Морган понечи да седне до тях, но изведнъж се върна и зае мястото до шофьора.
„Как не се досетих? — каза си тя. — Те искат да бъдат сами, разбира се.“
7
Когато старият Гиермо Лопес умря, дъщерите му, доста големички, останаха без грош, само с четиридесет акра камънак. Те живееха в белосана дъсчена къщица с нужник на двора, кладенец и до него навес. На изпосталялата земя не растеше, кажи-речи, нищо освен буренак и пелин; и макар да се потяха по цял ден в зеленчуковата градинка, тя не можеше да ги изхрани. Известно време те ходиха гладни с твърдостта на мъченици, ала накрая тленното надделя. Бяха твърде дебели и твърде жизнерадостни, за да станат великомъченици, и то заради едно нерелигиозно понятие като лапането.
Един ден на Роса й хрумна нещо.
— Няма човек в долината, който да готви по-добре от нас костенурки, така ли е? — обърна се тя към сестра си.
— Ние сме наследили това изкуство от майка ни откликна благочестиво Мария.
— Значи, няма страшно. Ще приготовляваме костенурки, енчилади8, тамал9. И ще ги продаваме на хората от Небесните пасбища.
— Дали ще се харчат, как мислиш? — попита с недоверие Мария.
— Слушай какво ще ти кажа. В Монтерей готвят костенурки на няколко места, макар че не могат да се сравняват с нашите. И собственичките на тия ресторантчета са страшно богати. По три пъти в годината си купуват нови рокли. Но могат ли да се сравняват техните костенурки с нашите? Кажи, в името на покойната ни майка!
Мария така се развълнува, че очите й се наляха със сълзи.
— Не могат — заяви поривисто тя. — Няма на света костенурки като тези, които майка ни приготовляваше със светите си ръце.
— Достатъчно! — отсече Роса. — Щом са ненадминати, значи, ще се харчат.
Последва седмица на трескави приготовления, през която сестрите, облени в пот, почистваха и разкрасяваха къщата. Белосаха я и отвън, и отвътре. Пред прага засадиха мушкато и събраха и изгориха боклуците по двора, неметен от години. Предната стая на къщата превърнаха в гостилница с две маси, покрити с жълта мушама. На оградата край пътя заковаха чамова дъска, на която се четеше: КОСТЕНУРКИ, ЕНЧИЛАДИ, ТАМАЛ И ДРУГИ ИСПАНСКИ СПЕЦИАЛИТЕТИ. Р. и М. ЛОПЕС.
Трудно е да се каже, че мигом всички се юрнаха към гостилничката. В същност работа почти нямаше. Двете сестри седяха на жълтите маси и чакаха. Бяха като деца, весели и не дотам спретнати. Седяха и чакаха да им излезе късметът. Разбира се, влезеше ли клиент, веднага скачаха на крака. Смееха се до захлас на всяка дума, която клиентът кажеше; хвалеха се с произхода си и с ненадминатия вкус на своите костенурки. Запретваха ръкави до лактите да се види снежнобялата им кожа — убедително доказателство, че в жилите им не тече индианска кръв. Обаче клиентите бяха много малко. Работата вървеше трудно. Не можеха да приготвят повечко от своите специалитети, защото щяха да се развалят. А тамалът е хубав с прясно месо. И те започнаха да залагат капани за птици и зайци; държаха в кафези врабци, косове и чучулиги, докато станеше нужда да ги сготвят. Въпреки всичко работата не вървеше.
8
Енчилада — южноамериканско ястие: ролади от костенурка с месо, залети, със силно лютив сос.
9
Тамал — национално мексиканско ястие: кълцано месо с лютиви пиперки, което се овалва в царевично брашно и се пече увито в листа от царевичен мамул.