Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
И учителката, и учениците й очакваха с ужас деня, в който училищното настоятелство идваше на проверка. Това беше ден на тягостна церемония. Децата казваха нервно уроците си, а дори най-малката грешка в правописа ги караше да се чувствуват като престъпници. Нямаше друг ден, в който учениците да правят толкова грешки и нервите на учителката да се опъват до скъсване.
Тази година училищното настоятелство дойде на посещение на 15 декември. Непосредствено след закуската настоятелите се вмъкнаха един по един в стаята сериозни като на погребение и малко притеснени. Начело вървеше старият белокос Джон Уайтсайд, който гледаше малко през пръсти на обучението и с това даваше на родителите повод за упреци. След него — Пат Хъмбърт. Пат бе избран в настоятелството, защото настояваше да бъде избран. Той беше самотник, който не знаеше как да намери път към хората и който използуваше всеки представил се случай, за да влезе в досег с тях. Облеклото му беше толкова строго и нескопосано, колкото бронзовия костюм на седналата статуя на Линкълн във Вашингтон. Подир тях се изтъркаля топчестият Т.Б. Алън. Понеже той бе единственият търговец в долината, мястото в настоятелството му принадлежеше по право. След него крачеше Реймънд Банкс, едър здравеняк с червендалесто лице и ръце. И последен — новоизбраният настоятел Бърт Мънро. Тъй като това беше първото му посещение в училището, Бърт вървеше малко като овца след другите, които заеха места в предния край на стаята.
След като настоятелите се настаниха като съдии, влязоха жените им, които насядаха зад учениците в другия край на стаята. Децата се разшаваха неспокойно. Имаха чувството, че са обсадени и че всеки път за бягство — ако се наложи да бягат — им е отрязан. Докато се въртяха на чиновете, забелязаха, че жените им им се усмихват доброжелателно. И зърнаха големия книжен пакет, който госпожа Мънро държеше на коленете си.
Часът започна. Госпожица Морган с измъчена усмивка на лицето приветствува настоятелството.
— Господа — каза тя, — нямаме намерение да ви покажем нещо изключително. Според мен в качеството ви на официални представители за вас ще бъде по-полезно да видите нашата работа такава, каквато е тя всеки ден.
Само след няколко секунди тя съжали за тези си думи. В практиката си не беше виждала деца да оглупеят така. Езиците им се сковаха, а онези, които успяваха да изрекат нещо, правеха най-невероятни грешки. Правописът им беше под всякаква критика. Четенето напомняше брътвеж на луди. Колкото и да се мъчеха да се държат на висота, членовете на настоятелството взеха да се усмихват — от притеснение заради децата. По челото на госпожица Морган избиха капчици пот. Тя вече си представяше как ще вилнее настоятелството и как ще я уволнят. Жените в дъното на стаята също се усмихваха нервно, а времето се влачеше едва-едва. Когато започнаха гафовете и по аритметика, Джон Уайтсайд стана от стола си.
— Благодарим ви, госпожице Морган — каза той. — Ако разрешите, ще кажа няколко думи на децата, а после можете да ги освободите. Трябва да бъдат възнаградени за това, че ни изтърпяха тук.
Учителката въздъхна с облекчение.
— Значи, вие сте разбрали, че те не показаха това, на което са способни. Радвам се, че сте го разбрали.
Джон Уайтсайд се усмихваше. При такива посещения беше виждал не една и две млади учителки да нервничат.
— Ако мислех, че показаното от тях е върхът на възможностите им, щях да закрия училището — отвърна той.
После говори на децата не повече от пет минути — каза им, че трябва да учат упорито и да обичат учителката си. Това беше същата кратка и безболезнена реч, която той произнасяше от години. По-големите ученици я бяха чували неведнъж. Когато свърши, помоли учителката да освободи децата. Те се изнизаха тихичко, но излезли веднъж навън, не можаха да издържат повече на облекчението. И с викове и крясъци започнаха да се изкормят и да си режат главите.
На тръгване Джон Уайтсайд подаде ръка на госпожица Морган.
— Досега не сме имали учителка, която да е поддържала такъв добър ред — похвали я той. — Ако знаете колко много ви обичат децата, ще ви стане чак неудобно.
— Но и децата са много добри — отплати му се тя. — Страшно добри деца са.