Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Не бива да се смята, че сестрите му отпускаха края, когато насърчаваха клиентите. Пари те не вземаха за друго освен за ястията. Ако някой изядеше три или повече порции, меките им сърца се разтапяха от благодарност и тогава въпросният някой можеше да получи насърчение.
Една злощастна вечер някакъв мъж, чийто апетит не беше на равнището на три енчилади, предложи на Роса парите на срама. В гостилничката имаше още няколко клиенти, които в този миг разговаряха шумно. Изведнъж шумът секна и се възцари страшна тишина. Мария скри лице в шепите си. Роса пребледня, след това кипналата кръв се качи в лицето й. Едва си поемаше дъх от възмущение, а очите й хвърляха мълнии. Пълните й, яки ръце се вдигнаха като орлови крила и се сложиха на кръста. Но странно, когато заговори, гласът й беше сдържан.
— Това е нечувана обида — каза тя дрезгаво. — Известно ли ви е, че генерал Вальехо ни е много близък роднина, почти прадядо? В нашите жили тече най-чиста кръв. Какво щеше да каже генерал Вальехо, ако чуеше това? При такава обида за две дами от неговия род да не мислите, че нямаше да се хване веднага за сабята? Кажете де! Фактически вие ни нарекохте мръсници. Нас, които приготовляваме най-хубавите костенурки в цяла Калифорния! — задъхваше се тя от усилието да говори спокойно.
— Не съм искал да ви обидя — измънка клиентът. — Честна дума, Роса, не съм искал да ви обидя.
Тук чашата на гнева преля. Едната ръка на Роса се вдигна от кръста, този път като чучулига, и посочи почти със съжаление към вратата.
— Вън! — каза тихо Роса. — Може да не сте искали, но обидата си е обида. — И когато виновникът се измъкна като посран, попита: — Някой друг да иска чиле кон карне? В света няма друго като нашето чиле кон карне.
Общо взето, сестричките бяха щастливи. Мария, чиято душа бе по-нежна, посади още мушкато около къщата, а покрай оградата — ружи. При едно отиване до Салинас Роса и Мария си подариха една на друга синьо-розови будоарни шапчици, които приличаха на гнезда. Това беше връх на всичко. Застанали редом, те взеха да се гледат в огледалото, сетне се усмихнаха една на друга малко тъжничко, мислейки: „Това е най-великият ден. Трябва да го запомним завинаги този щастлив ден. Жалко, че не може да трае вечно.“
От страх, че няма да трае дълго, Мария постоянно държеше големи вази с цветя пред Девата.
Но лошите им предчувствия рядко се сбъдваха. Мария купи малък грамофон и плочи с танга и валсове. Когато работеха на каменните плочи, сестрите пускаха машинката да свири и приплескваха костенурките в такт с музиката.
Както можеше да се очаква, из долината започна да се шушука, че сестрите Лопес били развалени момичета. Благопристойните жени ги поздравяваха едва-едва, когато ги срещнеха. Трудно е да се каже откъде знаеха. Съпрузите им надали се издаваха и въпреки това жените знаеха; те винаги знаят.
Една събота, преди да пукне зората. Мария изнесе стария кърпен с тел хамут и го надяна върху мощите на Линдо.
— Дръж се, приятелю! — заговори тя на коня, като закопчаваше подопашния ремък. — Отвори устата, Линдо — подкани го и му тикна юздечката.
После взе да го намества между стръките на прастарата каруца. Линдо нарочно се препъна о тях, както правеше неизменно от трийсет години насам. Когато Мария закачи сбруята за стръките, конят я изгледа с тъжен философски поглед. Старият Линдо бе загубил всякакъв интерес към пътуванията. Беше толкова стар, че дори на връщане не бързаше да се прибере в къщи. Сега той откри жълтите си зъби и се усмихна отчаяно.
— Нямаме много път — зауспокоява го Мария. — Ще караме полека. Не бой се, Линдо.
Но Линдо се боеше. Той просто ненавиждаше пътя до Монтерей и обратно.
Каруцата изскърца застрашително, когато Мария се качи в нея. Тя пое внимателно поводите и като ги тръсна, подвикна:
— Дий, приятелю!
Линдо потрепери и обърна глава към нея.
— Ти чуваш ли? Трябва да вървим. Имам да ходя на пазар в Монтерей.
Линдо поклати глава и подви коляно — почти като кникс.
— Чуваш ли, Линдо? — кресна Мария. — Казах, че трябва да вървим. И ще бъде моята! Не ме ядосвай повече.
Тя затръска гневно поводите. Линдо отпусна глава почти до земята, като душеща хрътка, и бавно излезе от двора. Чакаха го девет мили до Монтерей и още толкова назад. Линдо знаеше това и то го хвърляше в отчаяние. Колкото до Мария, тя, вече успокоила се, се намести по-удобно на седалката и си затананика тангото „Валсираща луна“.