Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Хълмовете блестяха от роса. Мария вдъхваше чистия влажен въздух и пееше все по-високо, а Линдо намери достатъчно младежки сили в себе си, за да изпръхти със старите си ноздри. Пред тях от стълб на стълб прехвръкваше чучулига, пеейки до скъсване. В далечината Мария забеляза някакъв човек да върви по пътя. Много преди да го настигне, тя го позна по патравата, маймунска походка — Алън Хюнекър, най-грозният и най-смотаният мъж в долината.
Алън Хюнекър не само вървеше като маймуна, ами и приличаше на маймуна. Хлапаците, когато искаха да ядосат някое от другарчетата си, сочеха му Алън и викаха: „Виж брат си.“ Това беше смъртна обида. Алън дотолкова се ужасяваше от собствения си образ, че си беше пуснал брада да го скрие, но рядката му четина растеше, където не трябва, и му придаваше още по-маймунски вид. Жена му се беше омъжила за него, защото беше трийсет и седем годишна и защото той беше единственият й познат, който не можа да се опази от нея. Впоследствие се оказа, че за да работи нормално системата й, на тази жена й беше нужна ревност. И понеже в живота на Алън не можеше да намери нищо, достойно за ревност, тя започна да си съчинява разни работи. На съседките си разправяше, че той бил страшен женкар, че не можела да му има вяра, че вършел какви ли не мръсотии. И както си разправяше тия работи, така и започна да ги вярва. Но съседките я подиграваха зад гърба й, когато говореше за прегрешенията на Алън, защото цялата долина знаеше колко смотано човече е грозният Алън.
Древният Линдо най-после настигна Алън Хюнекър. Мария дръпна поводите така, сякаш трябваше да озапти препускащ като вихър жребец.
— Стой-й, Линдо! — викна му тя и отпусна поводите.
Линдо мигом зае обичайната си поза на пълен покой — с увиснала челюст и обесен надолу врат.
— Добро утро — поздрави любезно Мария.
Алън се дръпна към края на пътя притеснен до смърт.
— Брутро — отвърна той и се зазяпа към един хълм.
— Аз отивам в Монтерей — продължи Мария. — Ще се качиш ли?
Алън се сви, сви и затърси по небето облаци ли, ястреби ли.
— Отивам само до автобусната спирка — каза начумерен.
— Какво от това? Значи, ще се возиш по-малко.
Алън се зачеса по брадата, мъчейки се да реши.
После, по-скоро за да сложи край на това положение, отколкото да използува каруцата, той се качи до дебелата Мария. Тя се поотмести да му направи място и плесна поводите.
— Дий, Линдо! Глух ли си, Линдо? Дий! Тръгвай, че пак ще се ядосам.
Поводите изплющяха по врата на Линдо, Той заби нос в земята и се помъкна по пътя.
Известно време двамата мълчаха, но скоро Мария се сети, че да поведеш разговор, е белег за добро възпитание.
— Ще пътуваш някъде, а? — попита го тя.
Забил поглед в един дъб край пътя, Алън не отвърна.
— Аз още не съм се качвала на влак — призна след миг Мария. — Но сестра ми Роса много се е возила по влакове. Веднъж ходи до Сан Франциско. И на връщане пак с влак. Чувала съм богати хора да казват, че с влак се пътува много удобно. Сестра ми казва същото.
— Аз отивам само до Салинас — рече Алън.
О, аз много пъти съм била в Салинас. Със сестра ми имаме сума приятели там. Майка ни е от Салинас. Баща ни пък често караше дърва там.
Алън се бореше мъжки със смущението.
— Старият форд не можа да запали, а то иначе щях да отида с него.
— Значи, ти имаш форд? — изненада се Мария.
— Стара таратайка.
— Със сестра ми си говорим, че един ден и ние трябва да се снабдим с форд. Тогава ще пътуваме къде ли не. Чувала съм богаташи да казват, че е хубаво да се пътува.
Сякаш за да подчертае този разговор, насреща се зададе с грохот един стар форд. Мария стисна поводите.
— Стой-й, Линдо!
Линдо не обърна никакво внимание нито на Мария, нито на форда, в който седяха Бърт Мънро и жена му. Когато подминаха каруцата, Бърт изви врат.
— Господи! Видя ли? — разсмя се той. — Тоя стар женкар с Мария Лопес.
Госпожа Мънро само се усмихна.
— Слушай! — възкликна Бърт. — Голям смях ще падне, ако кажем на мадам Хюнекър, че сме видели нейничкия да бяга с Мария Лопес.
— Да не си посмял! — смъмра го жена му.