Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Само за майтап. Нали знаеш какви ги разправя тя за него.
— Да не си посмял, Бърт!
В това време Мария продължаваше пътя си и все тъй сърдечно разговаряше със свенливия си спътник.
— Ти не си ял енчилади при нас. Знаменити, нямат равни на себе си. Ама ще кажеш, защо? Защото майка ни ни е научила на това изкуство. Докато беше жива, хората казваха, че костенурки като нейните не могат да се намерят чак до Порто Рико и дори по-далеко. Трябва да знаеш, че най-важното е чукането, за да стане крехка, костенурката трябва много да се чука и изтъни. Майка ни беше най-големият майстор в тая работа. Дори Роса не може да ги прави като нея. Аз отивам в Монтерей за брашно, понеже там е по-евтино.
Алън Хюнекър се беше свил на седалката и жадуваше час по-скоро да стигнат до автобусната спирка.
Късно следобед Мария вече наближаваше къщата.
— Скоро ще стигнем — подвикна тя весело на Линдо. — Кураж, приятелю, малко път остана.
Щеше да се пръсне от нетърпение. В изблик на разточителство беше купила четири захарни пръчки, но не само това. Носеше подарък на Роса — широки копринени жартиери, извезани с червени макове. Представяше си как Роса ще ги сложи и ще повдигне леко полата си, много скромно, разбира се. Двете ще гледат жартиерите в подпряното на пода огледало. Роса ще повдигне върха на обувката и двете ще се смеят до насита.
В двора Мария разпрегна Линдо много бавно. Знаеше колко е хубаво да поотложиш радостта, тогава тя става още по-голяма. Къщата беше съвсем тиха. Отпред не се виждаха коли, значи, нямаше посетители. Мария окачи вехтия хамут и натири Линдо на пасището. После взе захарните пръчки и жартиерите и влезе бавно в къщата. Роса седеше пред едната масичка, но каква Роса? Мълчалива, сдържана, мрачна, измъчена. Очите й сякаш имаха перде. Пълните й яки ръце лежеха здраво сключени на масата. Тя нито се обърна, нито даде с друго да се разбере, че е усетила влизането на Мария. Мария се спря и впи поглед в нея.
— Роса — обади се тя плахо. — Аз се върнах, Роса.
Сестра й се обърна бавно.
— Да.
— Да не си болничка, Роса?
Замъглените очи отново се бяха вперили в масата.
— Нося ти подарък, Роса, Виж! — И тя извади красивите жартиери.
Бавно, много бавно погледът на Роса стигна до искрящите червени макове и до лицето на Мария. Мария вече се готвеше да запищи от възторг. Но Роса сведе очи и две едри сълзи се отърколиха по бузите й.
— Роса, не виждаш ли подаръка? Или не ти харесват? Няма ли да си ги сложиш, Роса?
— Колко си ми добричка, сестрице.
— Роса, какво става с тебе? Ти си болна. Кажи ми какво ти е. Идва ли някой?
— Да — отвърна глухо Роса. — Шерифът беше тук.
Мария едва не онемя от изненада.
— Шерифът? Шерифът тук? Най-после ни провървя. Сега вече ще забогатеем. Колко енчилади, Роса? Кажи, колко порции си поръча шерифът?
Роса се отърси от апатията. Отиде до Мария и я прегърна майчински.
— Горката ми сестричка — каза тя. Вече няма да продаваме енчилади. И ще трябва да живеем както преди, няма да има вече нови рокли.
— Ти си луда, Роса! Какви ми ги говориш?
— Говоря ти истината. Шерифът дойде и казва, че имало оплаквания. Има оплаквания, казва, че тука се вършат срамотни работи. Това е лъжа, викам му аз, лъжа и обида за светата ни майчица и за генерал Вальехо. Има оплаквания, настоява той. Трябва да затворите това заведение, иначе ще ви арестувам. Но това е лъжа, мъча се да го убедя аз. Не, казва, дори днес получих оплакване. А получи ли се оплакване, аз нищо не мога да помогна, Роса, уверява ме той най-приятелски. Аз съм, казва, само слуга на народа, значи, и на онези, дето се оплакват. Разбираш ли сега, сестрице, защо трябва отново да заживеем като преди?
Тя остави Мария и се върна на масата. Мария се помъчи да проумее всичко това, после ревна истерично.
— Тихо, Мария! Тихо, че мисля. Затворим ли гостилничката, ще гладуваме, това е повече от ясно. Не ми се сърди, че говоря така. Затова аз вече реших. Чуй, Мария! Ще отида в Сан Франциско и ще стана развалена жена.
Тя опря чело на пълните си ръце. Мария беше престанала да плаче. Приближи се до сестра си и попита ужасена, едва чуто:
— За пари ли?
— Да — отвърна с горчивина Роса. — За пари. И то за много пари. Нека ме прости добрата ни майчица.
Мария остави сестра си и избяга в коридорчето, където застана пред другата Мария, порцелановата.
— Палих ти свещи — викна тя, — всеки ден цветя ти слагах. И виж докъде я докарахме, пресвета майко. Защо допусна да се случи това?