Обладателят — този, който взема

Когато се съмна, отидохме пред магазина на Уотфорд и там заварихме конярите да впрягат празните вече каруци, които предния ден бяха доставили камари от стоки — брашно, платове, игли, чай. Три големи коли и шестима яки мъже, които довършваха последните приготовления по впряговете и гледаха смутено скупченото около мен семейство. Сестрите и майка ми се притискаха силно към мен, сълзи се стичаха по лицата им. Баща ми и Невин стояха по-настрани с мрачни и безизразни лица.

Единият от конярите се покашля, не му беше удобно да ни прекъсва, но се тревожеше, че трябва да потеглим по график.

— Време е за тръгване — каза татко. Хайде, момичета.

Изчака майка ми да ме прегърне за последен път, а Невин да помогне на коняря да натовари куфара ми в празната каруца.

После се обърна към мен.

— Това е шансът ти за спасение, Ланор. Бог е сметнал за необходимо да ти даде още една възможност, така че не злоупотребявай с добрината му. Майка ти и аз ще се молим да родиш леко, но не си и помисляй да откажеш на монахините да намерят ново семейство на бебето. Заповядвам ти да се откажеш от детето и ако решиш да не спазиш нарежданията ми, по-добре не се връщай в Сейнт Андрю. Ако не станеш праведна и богобоязлива християнка, не искам да чувам повече за теб.

Бях като ударена от гръм. Качих се в каруцата, където ме чакаше Тайтъс. Той кавалерски ми помогна да се настаня на пейката до него.

— Скъпа моя, за мен е удоволствие да те придружа до Камдън — каза ми малко сковано и официално, но пък затова приятелски. Бях чувала Джонатан да имитира подигравателно същия този глас. Тайтъс беше деликатен възрастен господин с телосложение на книжен плъх — слаби ръце и крака и коремче, което с годините непрекъснато нарастваше.