Делириум

Това — фактът, че изобщо ме е забелязал, че е мислил за мен, макар и за секунди — ме замайва, разтреперва краката ми и изпотява дланите ми.

Но страхът помита всичко. Ето как се започва. Въпреки че е излекуван, въпреки че е безопасен, аз не съм в безопасност. Всичко започва точно така: „Първа фаза: разсеяност, трудности със съсредоточаването, пресъхнала уста; потене, мокри длани; замайване и дезориентация.“ Усещам мощен прилив на смесени чувства, прилошава ми, но едновременно с това усещам облекчение, каквото изпитваш, когато разбереш, че всъщност всички знаят тайната ти. Значи леля Каръл е била права през цялото време, учителите ми са били прави, братовчедките ми също. Значи аз наистина съм като мама. И онова нещо, болестта, е била в мен, чакала е удобен момент да отрови вътрешностите ми.

— Трябва да тръгвам — измънквам и тръгвам отново нагоре, почти тичам, но той тръгва след мен.

— Хей, не бързай толкова. — Настига ме почти на върха, хваща ръката ми и ме спира. Пръстите му ме изгарят и аз отскачам бързо. — Чакай малко, Лена!

Знам, че не бива да спирам, но го правя. Заради начина, по който произнася името ми: като музика.

— Няма за какво да се тревожиш. Не бива да се страхуваш, чуваш ли? — Гласът му отново се пречупва. — Аз не флиртувам с теб.

Срамът ме залива от глава до пети. „Флиртувам“. Каква противна дума! Наистина ли си мисли, че аз си мисля, че флиртува с мен?

— Аз не… не си мисля такова нещо, не бих помислила такова нещо за теб…

Думите се блъскат една в друга и аз разбирам, че няма толкова тъмна тъмнина, че да скрие червенината по лицето ми.

— Да не би ти да флиртуваш с мен? — поглежда ме косо той.

— Какво? Не! — шашвам се аз. Мислите ми се завъртат шеметно. Та аз дори не знам какво значи да флиртуваш с някого. Просто съм чела думата в учебниците. Възможно ли е да флиртуваш, без да знаеш, че го правиш? А той флиртува ли? Божичко! Лявото ми око започва да подскача като бясно.

— Споко — вдига той ръце, сякаш ми казва: „Не се сърди“. — Просто се пошегувах.

Обръща се леко наляво, но не отмества поглед от мен. Луната съживява трите върха на белега му: съвършен бял триъгълник, навяващ мисли за ред и законност.

— Аз съм безопасен, забрави ли?

Казва го тихо, с равен тон и аз му вярвам. Но въпреки това сърцето ми не спира да бие неистово, главата ми се върти все по-бързо, докато не добивам усещането, че литвам нагоре. Така ми става винаги когато застана на върха на хълма, погледна надолу към улица „Конгрес“ и видя целия Портланд под себе си като килим в трептящото зелено и сиво от къщите и дворовете, толкова красиви и непознати от онази височина. Чувството ме обзема малко преди да разперя ръце и да се втурна надолу с развени на вятъра коси, без да напрягам мускули, оставяйки се на гравитацията, бездиханна, развълнувана, в очакване да стигна долу.

Изведнъж ми се струва, че е станало много тихо. Групата е спряла да свири, тълпата също е притихнала. Чува се единствено шепотът на вятъра по тревата. Стоим на петдесет крачки от върха на хълма, плевнята и събралите се хора се намират от другата му страна и не се виждат оттук. За миг си представям, че сме единствените хора в тъмнината, единствените будни хора в целия свят.

После нежните звуци на музиката се издигат отново във въздуха, толкова тихи в началото, че ги обърквам с вятъра. Тази мелодия е съвсем различна от досегашните — нежна и крехка, сякаш всяка нота е от стъкло или изплетена от коприна, рееща се на вятъра в нощта. И красотата на музиката отново ме пленява, нечуваните досега звуци ме изпълват едновременно с желание да се смея и да заплача.

— Това е любимата ми песен. — Един облак закрива луната и сенките заиграват върху лицето на Алекс. Той стои неподвижно, загледан в мен, и аз си пожелавам да мога да чуя мислите му. — Танцувала ли си някога?

— Не — отвръщам засрамено.

— Няма нищо — засмива се той. — Няма да кажа на никого.

В главата ми изниква образът на мама: мекотата на ръцете й, докато се върти с мен по дългия полиран под на хола, сякаш ме пързаля по лед; трепетът в гласа й, докато пее заедно с радиото и се смее.

— Мама танцуваше — изплъзва се от устата ми и аз веднага съжалявам за това.

Но Алекс не ме разпитва, нито ми се смее. Продължава да ме гледа настойчиво. После протяга ръце в тъмнината.

— Искаш ли да опитаме?

Едва отличавам гласа му от този на вятъра, толкова е тих, че прилича на шепот.

— Какво да искам?